Книга на душите

Преди да се върнат банкетната зала, двамата се възползваха от задържането на лорд Кантуел на приземния етаж, за да се промъкнат горе и да огледат спалнята му. Изабел не помнеше там да има нещо интересно, тъй като не беше влизала от години в стаята на дядо си. Тя обаче бе сред най-старите помещения в къщата, така че не можеха да я подминат. Леглото още не беше оправено и миришеше силно от инконтиненцията на стареца, но никой от двамата не коментира това. Малкото картини бяха портрети, а по вазите, часовниците и малките гоблени нямаше никакви мотиви с вятърни мелници. Уил и Изабел побързаха да се върнат в банкетната зала, където прекараха остатъка от ранния следобед в отваряне на сандъци и оглеждане на десетки картини и украшения.

През късния следобед бяха приключили с трапезарията и френския салон и отново преглеждаха библиотеката и голямата зала, като се обезкуражаваха все повече и повече.

Накрая Изабел помоли да спрат за чай. Икономката беше излязла на пазар, така че Изабел пое към кухнята, оставяйки Уил да се оправя с камината. Задачата го превключи в режим бойскаут и той съвестно започна да подрежда тухлите и да трупа подпалки така, че огънят да се запали бързо и да не дими чак толкова много. Когато приключи, внимателно постави цепениците, запали постройката си с кибрит, седна и започна да се наслаждава на делото си.

Огънят подхвана бързо и пламъците се устремиха високо нагоре. Камината пушеше съвсем малко. Старият стаутски наставник на Уил в Панама Сити би се гордял — би се гордял много повече от баща му с леденото сърце, който го кастреше за всяко негово постижение или провал, без значение какво е.

Обхвана го меланхолия. Беше уморен и разочарован, че старите му импулси отново се връщат. Бутилката уиски още беше горе в стаята му. Умът му се зарея, погледът също. Една от синьо-белите плочки на камината привлече вниманието му. На нея бе изобразена чаровна сцена — майка, вървяща през поле със сноп в едната ръка и малкия си син в другата. Изглеждаше абсолютно щастлива. Сигурно не е била омъжена за копеле като мен, помисли си Уил.

После погледът му се премести върху долната плочка. Уил замръзна за момент, после скочи и когато Изабел се върна с чая, го завари да стои до камината и да се взира в нещо.

— Виж — посочи той.

Изабел остави подноса и отиде при него.

— Боже мой! — възкликна тя. — Право пред очите ни. Вчера я почуках.

На брега на лъкатушеща рекичка се издигаше малка вятърна мелница, изящно нарисувана в синьо и бяло. Художникът бе достатъчно умел, за да накара зрителя да си представи, че крилете на мелницата всеки момент ще се завъртят от приближаващия вятър, тъй като в далечината птиците прибираха крилете си, сякаш попаднали в невидим порив.

Чаят изстина.

След като се увери, че дядо й дреме в стаята си, Изабел донесе кутия с инструменти от килера и остави Уил да подбере необходимите.

— Само недей да я чупиш — умолително рече тя.

Той обеща да внимава, но не даде гаранции. Избра най-малката и най-тънка отвертка и леко чукче. Затаи дъх и започна леко да забива острия край в гладкия твърд хоросан.

Работата бе тежка и мъчителна, но спойката бе по-мека от керамиката, така че постепенно отстъпи пред стоманата. След като приключи с вертикалната линия, Уил започна с горната страна. Половин час по-късно двете хоризонтални линии бяха изчистени. Тъй като работеше в непосредствена близост до буйния огън, Уил плувна в пот и ризата му подгизна. Помисли си, че сега ще може да почука под плочката и да я освободи, без да му се налага да изчиства последната линия хоросан. Изабел почти се беше притиснала в гърба му и следеше всяко движение. Нервно се съгласи на предложението му.

Бяха нужни само три леки коси почуквания с отвертката, за да повдигне плочката от корниза на няколко милиметра. За щастие, беше цяла. Уил остави инструментите, хвана я с ръце, като внимателно я размести нагоре-надолу и настрани.

Плочката се освободи, напълно здрава.

Моментално забелязаха кръглата дървена тапа в центъра на зейналия квадратен отвор.

— Ето защо звучеше като останалите, когато я почуках — рече тя.

Уил извади тапата с помощта на отвертката. Тя покриваше дупка с диаметър два и половина сантиметра, пробита дълбоко в дървото.

— Трябва ми фенерче — настоятелно каза Уил.

Намериха фенерче в кутията за инструменти. Уил освети дупката и взе клещи с тънки щипци.

— Какво виждаш? — попита Изабел.

Уил хвана нещо с клещите и го издърпа.

— Това.

Беше един-единствен лист пергамент, свит в тънък цилиндър.

— Дай да го видя! — почти изкрещя тя.

Уил я остави да го развие и остана прав, след като Изабел се отпусна в близкия стол.

— На френски е — каза тя.

— Както вече казах, радвам се, че си тук.

— Малко е трудно да се разчете, почеркът е ужасен. Адресирано е до Едгар Кантуел. От хиляда петстотин и тридесета! Господи, Уил, виж кой е авторът! Подписано е от Жан Ковен.

— Кой пък е този?

— Калвин! Основателят на калвинизма, предопределението и тъй нататък. Най-големият богословски ум на шестнадесети век! — Слисаният й поглед пробяга по редовете. — Уил, той пише за книгата!

20