Книга на душите

Недалеч от къщата имаше запустяла лятна кухня, а зад нея — две обширни триъгълни лехи от двете страни на централната чакълена алея, водеща към овощна градина. Покрай тях растяха ниски вечнозелени дръвчета, а на времето лехите били покрити с високи декоративни треви и виещи се украси от многогодишни растения. Сега те приличаха по-скоро на оклюмали гъсти джунгли. След овощната градина започваше голяма, обрасла с плевели поляна, любимото място на Изабел като малка, особено през лятото, когато цялата се покривала с невероятни бели маргаритки.

— Две за радост — неочаквано рече тя и посочи.

Уил я погледна объркано и присви очи към синьото небе.

— Там, на покрива на параклиса. Две свраки. Една за мъка, две за радост, три за момиче, четири за момче.

Тревата бе влажна и бързо намокри обувките им. Двамата тръгнаха през нея към параклиса, чиято кула ги примамваше на слънчевата светлина.

Изабел бе свикнала със странния вид на каменната постройка, но Уил беше толкова впечатлен, както и когато я видя за пръв път. Колкото повече приближаваха, толкова по-шокираща бе гледката.

— Наистина прилича на нечия шега — каза той.

Параклисът приличаше точно на катедралата „Нотр Дам“ в Париж с готическата фасада и контрафорси, двете широки кули с открити сводове, нефа и трансепта, короновани с украсената с филигран островърха кула. Но това бе миниатюрна версия, почти като детска играчка. Голямата катедрала спокойно можеше да побере шест хиляди богомолци, а параклисът в градината бе пригоден за не повече от двадесет. Островърхата кула в Париж се извисяваше на 75 метра височина, докато тази на Кантуел едва достигаше дванадесет.

— Не съм много добра по математика, но това е точно копие на оригинала в някакъв конкретен мащаб — рече Изабел. — Едгар Кантуел явно е бил обсебен от катедралата.

— Онзи Едгар Кантуел от писмото на Калвин ли имаш предвид?

— Същия. Върнал се в Англия след обучението си в Париж и по някое време по-късно поръчал построяването на параклиса в чест на баща си. Уникален паметник на архитектурата е. Понякога идват да го разглеждат туристи, но по никакъв начин не го рекламираме. Вестта се разпространява от уста на уста.

Уил вдигна ръка, за да си направи сянка.

— Онова в най-близката кула камбана ли е?

— Трябва да я ударя, за да я чуеш. Това е бронзова миниатюра на камбаната, удряна от Квазимодо в „Парижката Света Богородица“.

— Е, ти изглеждаш по-добре от него.

— Ама че си ласкател!

Тръгнаха към поляната. Изабел се канеше да каже нещо, когато забеляза, че той е спрял и се взира в кулата с камбаната.

— Какво има?

— „Нотр Дам“ — рече той. После повтори на по-висок глас. — „Нотр Дам“. Страшно много напомня за Нострадамус. Мислиш ли?…

— Нострадамус! — извика тя. — Нашият пророк! Над пророческото име третата се рее! Уил, ти си гений.

— Или съм женен за гений — промърмори той.

Изабел го сграбчи за ръката и буквално го задърпа към параклиса.

— Можем ли да се качим горе? — попита той.

— Да! Като малка прекарвах много време в онази кула.

Параклисът имаше тежка дървена врата. Изабел я бутна с рамо и надутото дърво застърга по каменния праг. Тя погледна към амвона и посочи мъничка врата отстрани, сякаш водеща към Страната на чудесата.

— Ето там!

Промъкна се през отвора почти със същата лекота, с която го бе правила като дете. На Уил това му костваше повече усилия. Широките му рамене се заклещиха и му се наложи да свали якето си, за да не го скъса. Последва я нагоре по предизвикващата клаустрофобия дървена стълба до площадката, представляваща дървено скеле около висящата стара камбана.

— Страх ли те е от прилепи? — със закъснение попита тя.

Над главите им имаше цяла колония прилепи с бели коремчета. Няколко полетяха през сводовете и запърхаха лудо около кулата.

— Не ги харесвам.

— На мен пък ми харесват — извика тя. — Възхитителни създания!

Уил едва можеше да стои прав, без да си удари главата някъде. През каменните сводове се откриваше изглед към разораните ниви, а в далечината можеше да различи селската църква. Но той почти не обърна внимание на ландшафта. Търсеше нещо, каквото и да било, някакво скривалище. Около него обаче имаше единствено дърво и зидария, нищо друго.

Натисна каменните блокове с длани, но всички наоколо здраво стояха по местата си. Изабел вече беше застанала на четири крака и оглеждаше покритите с гуано дъски. Внезапно се изправи и започна да разчиства един участък с пета, вдигайки малко облаче изсушена тор.

— Уил, виж! Върху тази дъска май има изображение!

Уил клекна и наистина видя нещо, приличащо на изрязано изображение. Бръкна в портфейла си и извади картата си „Виза“, с която изстърга гуаното от дъската. Вече съвсем ясно се виждаше кръгло цвете с пет венчелистчета, с диаметър два-три сантиметра, изрязано в дървото.

— Розата на Тюдорите! — възкликна Изабел. — Не мога да повярвам, че не съм я забелязала досега.

Уил посочи нагоре.

— Заради онези там. — Удари силно дъската с крак, но тя не помръдна. — Какво мислиш?