Книга на душите

— Ще донеса инструментите — предложи тя и се втурна надолу, а Уил остана самичък в компанията на неколкостотин прилепа. Погледна с опасение висящите като коледни гирлянди същества и се замоли някое да не вдигне тревога.

Когато Изабел се върна с инструментите, той заби една дълга тънка отвертка между двете дъски и повтори движението по дължината им, като час по час се озърташе нагоре да види дали не нарушава покоя на заспалите крилати гризачи.

Когато разшири достатъчно отвора, вкара в него цялата отвертка и я използва като лост, за да повдигне дъската на половин сантиметър. После пъхна втора, по-дебела отвертка и натисна върху нея с цялата си тежест. Дъската изскърца, отскочи нагоре и остана свободна в ръката му.

Под нея имаше дълбока трийсетина сантиметра кухина между дъските на пода и на тавана на долния етаж. Никак не му се искаше да бърка в тъмното, особено с толкова много прилепи наоколо, но въпреки това събра кураж, намръщи се и го направи.

Пръстите му моментално напипаха стъкло.

Уил хвана нещо гладко и студено и го извади на светло.

Странна бутилка.

Съдът от дебело тъмнозелено стъкло имаше равно дъно и извито навън устие. Беше изработен ръчно във формата на луковица, а гърлото бе запечатано с восък. Уил вдигна бутилката към слънцето, но не различи нищо. Разтърси я. Чу се слабо дрънкане.

— Вътре има нещо.

— Давай — подкани го тя.

Уил седна, закрепи бутилката между стъпалата си и започна внимателно да сваля восъка с една отвертка, докато не видя коркова тапа. Смени отвертката с кръстата и започна леко да почуква по нея с чукчето. Тапата се хлъзна и падна на дъното.

Уил обърна бутилката и я разтърси енергично.

В скута му падна свитък от два листа пергамент. Бяха безупречно чисти и в отлично състояние.

— Пак се почна — поклати глава той. — Ти си наред.

С треперещи ръце Изабел разви страниците и погледът й пробяга по тях. Едната беше изписана на ръка, другата бе печатна.

— Още едно писмо до Едгар Кантуел — прошепна тя. — И титулната страница на една много стара и много прочута книга.

— Коя по-точно?

— „Пророчествата на Нострадамус“!

24

1532 г.

Париж

На Едгар Кантуел започна да му призлява по време на вечерята в пансиона на мадам Пусел. От един-два дни смътно усещаше неразположение в слабините, но не беше обърнал внимание — предположи, че му се е схванал някой мускул. Ядеше агнешки котлет с праз, когато ледените тръпки пробягаха по тялото му като безброй насекоми. Колегата му Ричард Дъдли, също студент от Англия, забеляза физиономията на приятеля си и го попита какво има.

— Простуда, нищо особено — отвърна Едгар, извини се и стана от масата. Едва успя да стигне дневната, когато получи непреодолим пристъп на гадене и повърна по-голямата част от вечерята си на килима на мадам.

Когато докторът го посети вечерта в стаята му на горния етаж, Едгар се чувстваше съвсем зле. Беше пребледнял и плувнал в пот, сърцето му биеше учестено. Болките в слабините бяха станали нетърпими, подмишниците му също бяха възпалени. Гаденето продължаваше и често имаше пристъпи на суха кашлица. Докторът вдигна завивката и насочи кокалестите си пръсти право към слабините му, където напипа твърди бучки с големината на яйце. Когато ги натисна, Едгар изрева от болка.

На доктора не му трябваше да вижда нищо повече.

В дневната Дъдли хвана ръката му и го спря.

— Какво му има на приятеля ми? — попита той.

— Трябва да напуснете тази къща — остро отвърна докторът. Погледът му беше изпълнен с ужас. — Всички трябва да напуснат къщата.

— Да напускам къщата си? Защо? — възкликна собственичката.

— Заради чумата.

На Едгар му оставаха само няколко месеца да завърши обучението си и да се върне в Англия. Беше израснал като уверен млад мъж, около когото имаше спокоен ореол на благородство и превъзходство, компенсиращ мишите черти на лицето му. Беше преживял „Монтежу“ и смяташе, че е способен да се справи с всичко в този живот. Преди три години се бе преместил в Сорбоната и се беше представил добре там. Последните му изпити наближаваха и ако всичко минеше по план, щеше да се завърне в родината си с престижната бакалавърска степен по канонично право. Баща му щеше да се гордее с него и в бъдещето му се разкриваха блестящи перспективи.

А ето че сега бе сам и най-вероятно щеше да умре в една зловонна стая в малък пансион в този окаян, нападнат от чумата град. Беше прекалено слаб, за да стане от изпоцапаното си легло, и едва му стигаха сили да отпие от каната горчив чай, която му бе оставил докторът при последното си посещение. В това трескаво и отчаяно състояние в съзнанието му преминаваха какви ли не образи — озъбен глиган, който се превърна в озъбеното лице на размахващия пръчката Бедие, погребална процесия от мрачни мъже в черни роби, безценната му книга, отворена, с надпис „Едгар Кантуел, Mors“, реещ се над страницата, издълженото, будно лице на млад мъж с червеникава коса, дълга червеникава брада и алени бузи, толкова близко, толкова истинско.

— Чувате ли ме, мосю Кантуел?

Чу глас, видя как пълните устни се движат.

— Стиснете ръката ми, ако ме чувате.