Книга на душите

Скъпи мой Едгар,

Мосю Фенелон, френският посланик в Англия, ми съобщава, че си добре. Писа ми, че е посетил заедно с теб двореца Уайтхол и че имаш добра съпруга, две дъщери и чудесно, процъфтяващо имение. Направих справка с моите карти и купата и мога да кажа, че съвсем скоро ще бъдеш зарадван със синове.

Не бих бил по-щастлив, ако ти бе мой английски братовчед, тъй като заемаш видно място в сърцето ми. Както много добре знаеш, твоята книга и писмото от Вектис оказаха дълбоко влияние върху живота и всичките ми начинания. Научаването на моя произход ми вдъхна увереност да приема виденията си за такива, каквито са, истински и bona fide предсказания от огромна полза за цялото човечество. Оттогава реших да служа на обществото с уменията си, като предупреждавам и съобщавам на принцове и простолюдие какво ще стане с тях.

Собственият ми живот наскоро сякаш тръгна отново. Първата ми съпруга и двете ми скъпи деца загинаха най-жестоко от чумата и всичките ми умения се оказаха безсилни да ги спасят. По-късно се ожених повторно и сега имам трима синове и три дъщери, които са радост за мен. Току-що издадох първия том на моите „Пророчества“, огромно начинание, с което се наемам да представя предсказанията си за много векове напред във формата на сто квадрена за интерес и познание на всички, които ги прочетат. Прилагам титулната страница на книгата и вярвам, че ще си я купиш, когато започне да се предлага в Лондон. Запазих родовата ти тайна, както ме беше помолил, и на свой ред те моля да запазиш моята. Единствено ти знаеш, че съм Гасонет, и единствено ти си наясно, че странната кръв на Вектис тече във вените ми.

Мишел Нострадамус

1555 г.

26

1581 г.

Роксал

Едгар Кантуел изглеждаше и се чувстваше като много стар човек. На седемдесет и четири годишна възраст всичко бе станало сиво — косата, брадата, дори сбърчената му кожа. Измъчваха го болежки, от възпалените зъби чак до страдащия от подаграта палец на крака, и настроението му бе хронично кисело. Основните му удоволствия бяха сънят и виното, и той посвещаваше по-голямата част от времето си тъкмо на тях.

Дъщерите му Грейс и Бес бяха грижовни към него, а съпрузите им се оказаха доста сносни хора. Най-малкият му син Ричард бе добър, ученолюбив момък, който на тринадесетгодишна възраст вече владееше старогръцки и латински, но Едгар не можеше да погледне хубавата му глава, без да си помисли за майката на момчето, която умря от родилна треска два дни след раждането.

А големият му син Джон бе неговото проклятие, извор на гняв и раздразнение. Деветнадесетгодишният младеж се бе превърнал в обикновен пияница и женкар, който сякаш се отнасяше с презрение към всичко, което Едгар смяташе за свято.

Смътно си спомняше, че в младостта си също бе бунтовно момче със склонност към разгулно поведение, но винаги се бе подчинявал на баща си и бе изпълнявал желанията му — дори беше заминал да учи в онзи ужасен колеж „Монтежу“, досущ като тъпо агне, отиващо на заколение.