Книга на душите

Фрейзър направи онова, което правеше често, когато се оказваше в подобни ситуации. Обърна се към Библиотеката да му помогне да вземе решение. Получи съответните дати и кимна разбиращо. Мислите му се насочиха към спецификите на плана. Не се съмняваше, че Декорсо може да свърши ефективно работата. Единствената му грижа бяха британците. От СРС се държаха като рой сърдити оси покрай историята с Котъл и последното, което му трябваше, бе да ръчка допълнително гнездото им. Трябваше да предупреди Декорсо да бъде внимателен, изключително внимателен. Но предвид очаквания резултат смяташе, че рискът си заслужава. Каква полза бе да неутрализират Пайпър, ако момичето и дядо й се раздрънкат за това какво са открили?

Написа имейл до Декорсо с нареждания и един куп предупреждения.

Това вероятно щеше да бъде последната му мисия с Декорсо, помисли си той без грам сантименталност.

Когато Изабел изгаси лампата си, Декорсо погледна през бинокъла за нощно виждане, за да е сигурен, че не е продължила да скита из къщата. Изчака половин час за всеки случай и се захвана за работа. Беше приготвил любимия си коктейл за подобни поръчения — евтин, лесен за набавяне, със съвършения баланс между скорост и потайност. Керосин, разредител за боя и газ за горене, в съответните пропорции. Замъкна двете туби до къщата и тихомълком започна да полива сградата от всички страни. Старите дървени греди бързо щяха да подхванат огъня, но той не искаше да оставя пролуки. Смяташе да създаде огнен пръстен.

Отново стигна до задната градина. Все още му оставаше половин туба. С помощта на елмаз и малка вакуумна чашка изряза стъклото на френския салон, точно под спалнята на Изабел. Изля остатъка от течността направо вътре. После с безгрижието на работник в завод, на когото му свършва смяната, драсна клечка кибрит и я метна през отвора.

Изабел сънуваше.

Лежеше на дъното на гроба на Уилям Кантуел. Тежестта на Уил я притискаше. Любеха се и от движенията им капакът на дървения ковчег скърцаше. Беше стресната и дълбоко смутена от неуместното удоволствие, което изпитваше насред ужасната обстановка. Внезапно погледна през рамото на Уил към небето. Залязващото слънце го обагряше в оранжево и ябълковото й дърво се люлееше на вятъра. Тихото шумолене на големите му зелени клони я успокояваше и тя се чувстваше безкрайно щастлива.

Докато Изабел се задушаваше от вдишания дим, приземният етаж на Кантуел Хол се беше превърнал в ревящ ад. Великолепната ламперия, гоблените и килимите, стаите със стари мебели бяха изиграли ролята на подпалки. В голямата зала маслените портрети на Едгар Кантуел, неговите прадеди и всички след него се покриваха със съскащи мехури, преди да изпопадат един по един от горящите стени.

Старият лорд Кантуел бе мъртъв в спалнята си от вдишания дим, преди пламъците да се доберат до него. Когато плъзнаха по стените и обхванаха мебелите, за да стигнат до нощната му масичка, те докоснаха последното нещо, което беше прочел, преди да си легне.

Стихотворението на Шекспир се сгърчи в гореща жълта топка и изчезна.

29

Декорсо спря колата си на паркинга на „Херц“ до Северното околовръстно шосе. Беше три сутринта, той бе уморен и искаше да отиде до „Мариът“, да измие миризмата на химикали от тялото си и да подремне няколко часа преди срещата му с Пайпър. Тъй като бе късно и нямаше прислуга, внесе сам чантата си в лобито. На рецепцията стоеше един-единствен служител, отегчен млад сикх с тюрбан и поло, който механично го регистрира и започна да урежда сметката.

Държането на служителя внезапно се промени и той често-често започна да поглежда компютъра.

— Проблеми ли има? — попита Декорсо.

— Проклетата машина все блокира. Трябва да видя сървъра. Веднага се връщам.

Сикхът изчезна през някаква врата. Декорсо завъртя компютъра да погледне, но екранът бе празен. Престъпи от крак на крак от нетърпение и умора и забарабани по компютъра с пръсти.

Скоростта, с която пристигна полицията, го впечатли от чисто професионална гледна точка. Сините светлини замигаха на паркинга и обградиха офиса. Декорсо знаеше, че обикновените британски ченгета не са сериозно въоръжени, но тези типове имаха щурмово оръжие. Вероятно бяха от антитерористичната охрана на летището. Изобщо нямаше да си поплюват и затова, когато му извикаха да легне на земята, той се подчини без колебание, но това не му попречи да псува ядосано.

Когато го закопчаха с пластмасова свинска опашка и го изправиха на крака, Декорсо се озова лице в лице с някакъв офицер. Беше от специалните служби, заместник-инспектор, самодоволен като котарак, току-що уловил канарче.

— Какво означава това? — с остър тон попита Декорсо.

— Случайно да сте били в Роксал в Уорикшър, сър?

— Изобщо не съм чувал за такова място.

— Странно, защото в тамошната полиция постъпило съобщение от местен жител за подозрителен автомобил, който се помайвал на един второстепенен път. Вашият автомобил, сър.

— Не мога да ви помогна.