Книга на душите

— Един вид, престъпих го.

Зек веднага го прекъсна и премина на професионална вълна.

— Виж, не казвай нищо повече. Трябва да се срещнем да поговорим.

— Питах се дали можем да останем в къщата ти в Ню Хемпшир за няколко дни, стига да не я ползвате.

— Разбира се, че можеш. — Зек замълча за момент. — Уил, линията сигурна ли е?

— Телефонът е чист. Имам един и за теб. Ще ти го изпратя.

Зек долавяше напрежението в гласа на приятеля си.

— Добре. И да пазиш Нанси и кръщелника ми, задник такъв.

— Ще ги пазя.

Уил и Нанси бяха пристигнали без предупреждение в Уайт Плейнс и Липински настояха да вечерят навън вместо да скалъпват нещо от остатъците. Ябълковият пай изстиваше до отворения прозорец и щеше да е готов, когато се върнат. Горе в старата стая на Нанси, която сега двамата с Уил използваха, тя си сложи малко грим пред огледалото на тоалетната масичка от детството й. В отражението видя Уил да седи на леглото и да връзва обувките си. Изглеждаше уморен и окаян.

— Добре ли си?

— Чувствам се като лайно.

— Виждам. Приятни хора ли бяха?

— Кантуел ли? — тъжно попита той. — Да. Старецът беше страхотен образ — английски лорд, изваден сякаш от филм.

— А внучката?

— Прекрасно момиче. Умна. — Почти се задави. — Имаше много неща, за които да живее, но не й е било писано.

Запита се дали току-що не си е признал, но дори да имаше някакви подозрения, Нанси ги подмина.

— Джим отговори ли на обаждането ти?

— Да. Съгласи се да ни остави къщата си в Алтън. Няма да ни намерят там. Ще дам един от телефоните на родителите ти, за да поддържаме връзка.

— Поне мама и татко са щастливи. Фили ще им гостува цялата нощ.

Фрейзър мразеше липсата на автономия. Чувстваше се като крепостен селянин с това задължение да се обажда на секретаря Лестър на всеки няколко часа, а ако не беше точен като часовник, адютантът на Лестър го търсеше. Историята с Декорсо бе определила съдбата му. Лайняната лавина бе тръгнала надолу.

Лестър вдигна. Май беше на някакво парти, чуваше се бърборене и звън на чаши.

— Момент — каза Лестър. — Чакай да намеря по-спокойно място.

Фрейзър седеше в колата си. Беше изритал хората си в студената нощ, за да остане сам. Сега те се мотаеха начумерено навън. Двама пушеха.

— Добре. Тук съм — обади се отново Лестър. — Какво е положението?

— Готово е. Остава само да чакаме.

— Вероятност за успех?

— Висока. Много висока.

— Не мога да позволя издънка, Фрейзър. Нямаш представа какъв удар беше да заловят твоя човек. Историята стигна чак до върха. Чух, че министър-председателят измъкнал президента от кенефа, за да му крещи по телефона. Разправял неща за пробив в доверието между съюзници, нарушаване на специалните отношения и разни подобни. После британците заплашили да оттеглят морската си подкрепа за „Помагаща ръка“. А не е нужно да ти казвам, че това преебава моя живот на няколко нива. Нямаш представа каква логистична подготовка сме направили. Почти толкова голяма, колкото при инвазията в Ирак. Веднага след събитието в Каракас трябва да сме готови да действаме. Със или без британците.

— Да, сър, разбирам — с равен тон отвърна Фрейзър.

— Дано да е така. Е, наградата ти идва. За да запази мира, президентът се съгласи да отвори кимоното за първи път. Ще пусне британците в Зона 51. Следващата седмица ще изпратят екип на СРС и ти ще трябва да си им домакин, при това много любезен, мамка му. Но се заклевам, Фрейзър, преебеш ли тази операция, ще им бъдеш домакиня.

На връщане от вечерята в „Епълби“ Джоузеф спря при един късно работещ клон на Ю Пи Ес, за да може Уил да изпрати телефона на Зекендорф. Филип безметежно спеше на бебешкото си столче. Когато се връщаше към колата, Уил забеляза колко мразовито е станало. Валеше студен дъжд, минаваше в суграшица.

— Щом Фили е тук, довечера ще пусна отоплението — обяви винаги пестеливият Джоузеф.

Семейството се приготви за вечерта. Нафтовата пещ боботеше в мазето като стар приятел. Сложиха Фили в креватчето му и Нанси си легна със списание. Липински се оттеглиха в спалнята си да гледат някакво телевизионно предаване, а Уил остана да седи мрачно в дневната, невъобразимо уморен, но неспособен да заспи.

Изведнъж го обхвана неустоимо желание да пийне нещо — но не чаша от вездесъщото мерло на Джоузеф, а хубаво силно уиски. Знаеше, че Липински не си падат по концентрати, но разрови шкафовете, в случай че някой им беше донесъл подарък. Не намери нищо, затова взе ключовете от колата на Джоузеф, измъкна се от къщата и тръгна да търси бар.

Насочи се към главната търговска улица Мамаронек Авеню и спря колата на един платен паркинг недалеч от Мейн Стрийт. Беше мрачна, мокра, мизерна нощ и по улицата нямаше много движение. Единствената по-весело осветена сграда бе на новия хотел „Риц Карлтън“ и Уил се запъти към нея с вдигната яка, за да се защити от дъжда.

Барът се намираше на най-горния четиридесет и втори етаж и Уил се настани в един фотьойл и се наслади на гледката като от космически кораб. На юг Манхатън бе като пръсти от светлинки, реещи се в тъмното. Барът не бе много пълен. Поръча си „Джони Уокър“. И си обеща, че няма да прекалява.