Книгата на живота

— Не. Не тук. Иди до къщата — казах на Ленард. Постройката до портала щеше да ми напомня твърде много за Матю. Продължихме по алеята и от оксфордската мъгла се появиха познатите очертания на Старата ложа. Странно беше да я видя отново без полята около нея, пълни с овце и купи сено, и само с един комин, пращащ тънка струйка пушек към небето. Опрях чело в студения прозорец на колата и оставих боядисаните в черно и бяло греди и ромбовидните стъклени панели на прозорците да ми напомнят за други, по-щастливи времена.

Облегнах се назад в меката кожена седалка и извадих телефона си. Нямаше нови съобщения от Матю. Утеших се, като погледнах отново двете снимки, които вече беше изпратил — Джак с Маркъс и само Джак, опрял скицник на коляното си и напълно погълнат от онова, което правеше. Последната снимка беше пристигнала, след като пратих на Матю снимката на фреските от Грейфрейърс. Благодарение на магията на фотографията бях уловила и призрака на кралица Изабела, която гледаше с високомерно презрение.

Усетих погледа на Сара върху себе си. Тя и Галоуглас бяха настояли да починем за няколко часа тук, преди да продължим за Чипинг Уестън. Бях възразила. След тъкането на заклинания винаги се чувствах някак куха и ги уверявах, че пребледняването и липсата на апетит се дължат изцяло на магията. Те обаче не обърнаха внимание на протестите ми.

— Тук ли, мадам? — Ленард намали пред грижливо поддържания тисов плет между чакълената алея и рова. През 1590 година просто влизахме с конете в централния двор на имението, но сега никой от автомобилите не би могъл да премине по тесния каменен мост. Затова заобиколихме до малкия двор зад сградата, който се използваше от доставчици и търговци, когато живеех тук навремето. Там беше паркиран малък фиат и очукан камион, който явно се използваше за задачи из имението. Приятелката и наемателка на Матю Амира Чаван ни очакваше.

— Радвам се да те видя отново, Даяна — приветства ме тя и усетих познатия й гъделичкащ поглед. — Къде е Матю?

— Замина по работа — кратко отвърнах, докато слизах от колата. Амира ахна и забърза напред.

— Ти си бременна — каза тя с тон, с който някой друг би обявил откриването на живот на Марс.

— От седем месеца — уточних и извих гръб. — Курсовете ти по йога биха ми се отразили добре. — Амира водеше невероятни курсове по йога в Старата ложа, на които идваше смесена клиентела от демони, вещици и вампири.

— Няма да позволя да се връзваш на геврек. — Галоуглас внимателно ме хвана за лакътя. — Влез вътре и почини малко, лельо. Може да повдигнеш крака на масата, докато Фернандо ни приготви нещо за ядене.

— Няма да докосна тиган, щом Амира е тук. — Фернандо целуна домакинята по бузата. — Само ароматът е достатъчен да ме прати в рая.

След обичайното представяне се озовах в малката стаичка, в която се хранехме през 1590 година. На стената нямаше карта, но огънят гореше буйно и пропъждаше донякъде влагата.

Амира сложи пред нас чинии с бъркани яйца и препечен хляб и купички ориз и леща. Всичко ухаеше на чили, синапено семе, зелени лимони и кориандър. Фернандо се надвеси над ястията, за да вдиша ароматната пара.

— Твоята канда поха ми напомня за онази малка сергия, която посетихме на път към Гарапури и пещерите и която предлагаше чай с кокосово мляко. — Той вдиша дълбоко.

— Би трябвало — каза Амира и загреба лъжица леща. — Използваха рецепта на баба ми. Освен това смлях ориза по традиционния начин, в железен хаван, така че е много добър за бременността на Даяна.

Въпреки твърденията ми, че не съм гладна, имаше нещо направо алхимично в ефекта на кимиона и зеления лимон върху апетита ми. Не след дълго гледах дъното на празната си паница.

— Така е по-добре — доволно рече Галоуглас. — А сега защо не полегнеш на пейката и не затвориш за малко очи. Ако не ти е удобно там, нищо не пречи да се преместиш на леглото в стария кабинет на Пиер. Като си помисля, можеш да си легнеш и в собственото си легло.

Пейката беше дъбова, богато украсена и специално направена да обезкуражава желаещите да полегнат на нея. През предишния ми живот в къщата се намираше в официалния салон и просто се беше преместила през няколко стаи, за да осигури място за сядане под прозореца. Купчината вестници в единия край показваше, че Амира седеше на нея сутрин и наваксваше с новините.

Вече започвах да разбирам как се отнася Матю към къщите си. Живееше в тях, напускаше ги и се връщаше десетилетия или векове по-късно, без да докосва нищо, освен може би леко да размести мебелите. Това означаваше, че притежава серия от музеи, а не истински домове. Помислих си за спомените, които ме очакваха в останалите помещения — голямата зала, където бях срещнала Джордж Чапман и вдовицата Бийтън, официалния салон, където Уолтър Райли обсъждаше положението ни под зорките погледи на Хенри VIII и Елизабет I, и спалнята, в която двамата с Матю за първи път стъпихме в шестнайсети век.