Книгата на живота

— Пейката ще свърши чудесна работа — побързах да кажа аз. Ако Галоуглас пожертваше коженото си яке, а Фернандо дългото си вълнено палто, релефните рози по облегалката нямаше да се забиват така болезнено в плътта ми. За да превърне желанието ми в реалност, купчината палта до огнището се подреди в импровизирана постелка. Заобиколена от ароматите на горчив портокал, морски пръски, люляк, тютюн и нарцис, затворих тежко клепачи и се унесох.

— Никой изобщо не го е зървал — каза Амира и тихият й глас ме събуди от дрямката.

— Въпреки това не бива да водиш курсовете, докато Бенджамин представлява опасност за теб. — Фернандо говореше с необичайно твърд тон. — Какво ще стане, ако се появи най-неочаквано на прага?

— Ще се озове срещу двайсетина вбесени демони, вампири и вещици, ето какво ще стане — отвърна Амира. — Матю ми каза да спра, Фернандо, но работата, която върша, сега ми се струва по-важна от всеки друг път.

 — Така е. — Спуснах крака от пейката и седнах, търкайки очи. Според часовника бяха минали четиресет и пет минути. Невъзможно беше да прецениш часа по промяната на светлината, тъй като всичко продължаваше да тъне в мъгла.

Сара извика Март и тя ни донесе чай. Беше от мента и шипки, без никакъв кофеин, който да ме ободри, но поне бе благословено горещ. Бях забравила колко студени могат да бъдат къщите през шестнайсети век.

Галоуглас ми направи място до огъня. Натъжих се, докато си мислех за цялата му загриженост за мен. Така заслужаваше да бъде обичан. Не исках да бъде сам. Нещо в изражението ми явно разкри какво се върти в главата ми.

— Няма място за съжаления, лельо. Ветровете не винаги духат натам, накъдето иска корабът — промърмори той, докато ме настаняваше на стола.

— Ветровете правят онова, което им кажа.

— А аз чертая собствения си курс. Ако не спреш да клопаш над мен, ще кажа на Матю какви си ги намислила и ще си имаш работа с двама вбесени вампири вместо с един.

Времето беше подходящо за смяна на темата.

— Матю основава своя собствена фамилия, Амира — обърнах се аз към домакинята ни. — В нея ще има всякакви създания. Кой знае, може да допуснем дори човеци. Ще ни е нужна цялата йога, до която можем да се доберем, ако успее.

Млъкнах, когато дясната ми ръка започна да изтръпва и цветовете запулсираха по нея. Изгледах я за момент и взех решение. Пожелах твърдата кожена папка, купена от Фийби специално за листата от Книгата на живота, да е на масата, а не в другия край на стаята. Въпреки дрямката още бях ужасно уморена.

Папката се появи на масата.

— Абракадабра — промърмори Фернандо.

— Тъй като живееш в къща на Матю, струва ми се съвсем уместно да ти обясня защо ти се натресохме — продължих. — Сигурно си чувала истории за първия гримоар на вещиците?

Амира кимна. Подадох й двата листа, с които вече разполагахме.

— Те са от въпросната книга. Същата, която вампирите наричат Книгата на живота. Смятаме, че трети лист се е озовал у някой си Т. Дж. Уестън, жител на Чипинг Уестън. След като вече всички сме нахранени и напоени, Фийби и аз ще проверим дали е склонен да го продаде.

Изабо и Фийби се появиха сякаш по даден знак. Фийби беше бяла като платно. Изабо изглеждаше малко отегчена.

— Какво има, Фийби? — попитах аз.

— Холбайн. В банята. — Тя се хвана за главата. — Малък маслен портрет на Маргарет, дъщерята на Томас Мор. Не бива да виси над тоалетна чиния!

Започвах да разбирам защо Матю намираше за уморителни постоянните ми възражения срещу начина, по който семейството му се отнася към книгите в библиотеката.

— Стига с тези превземки — с леко раздразнение я скастри Изабо. — Маргарет не беше от жените, които биха се смутили от малко гола плът.

— Мислиш... Това е... — Фийби се задави. — Не ме тревожи благоприличието, а това, че Маргарет Мор може всеки момент да тупне в клозета!

— Разбирам те, Фийби. — Опитах се да покажа съчувствие. — Ще се успокоиш ли, ако ти кажа, че в салона има и други, далеч по-големи и по-важни творби на Холбайн?

— А също и горе. Цялото свето семейство е на един от таваните. — Изабо посочи към небесата. — Томас Мор беше арогантен младеж и с годините не стана по-скромен. На Матю като че ли не му пукаше, но Томас и Филип на няколко пъти едва не стигнаха до бой. Ако дъщеря му се удави в тоалетната, ще си го е заслужил.

Амира се разкиска. Фернандо я изгледа шокирано, после също се разсмя. Скоро всички се смеехме, дори Фийби.

— Какъв е този шум? Сега пък какво стана? — Март ни изгледа подозрително от прага.

— Фийби се мъчи да свиква да е Дьо Клермон — казах, бършейки насълзените си очи.

— Bonne chance — пожела Март. Думите й само ни накараха да избухнем отново в смях.

Това беше добре дошло напомняне, че при всичките ни разлики ние бяхме семейство, не по-странно и пъстро от хилядите, които е имало преди нас.

— А листата, които носите, също ли са от колекциите на Матю? — попита Амира, продължавайки разговора мястото, на което го бяхме прекъснали.

— Не. Единият е бил даден на родителите ми, а другият беше у един внук на Матю, Андрю Хабърд.