Книгата на живота

— Същият. — Тимъти обърна поглед към мен и вдигна палци, сякаш държеше револвери. Забелязах, че още ходи с различни каубойски ботуши, но този път единият беше зелен, а другият син — в тон с очите му, както би могло да се предположи. Той цъкна с език. — Нали ти казах, красавице. Ти си избраницата.

— Вие ли сте Т. Дж. Уестън? — попита Фийби, мъчейки се да надвика лудешкото джафкане и скимтене на кучетата.

Той пъхна пръсти в ушите си и устните му оформиха „Не ви чувам“.

— Хей! — извика Галоуглас. — Я млъквайте, ситни досадници!

Джафкането спря моментално. Кучетата седнаха с отворени уста и провиснали езици и зяпнаха влюбено Галоуглас. Тимъти извади пръста от едното си ухо.

— Добър номер — прецени демонът и тихо подсвирна. Кучетата веднага се разлаяха отново.

Галоуглас поведе всички ни вътре, като мърмореше мрачно за отбранителни позиции и възможни увреждания на слуха на Ананас и Бобче. Стигна се до мир, когато ни замъкна пред камината и остави кучетата да го налазят, да го ближат и да пъхат муцуни в лицето му, все едно беше водачът на глутницата им, върнал се след дълго отсъствие.

— Как се казват? — поинтересува се Фийби, докато се мъчеше да преброи опашките в гърчещата се купчина.

— Хензел и Гретел, естествено. — Тимъти я изгледа, сякаш беше безнадежден случай.

— А другите четири? — не миряса Фийби.

— Оскар. Моли. Ръсти. И Пудълс.* — Тимъти посочи кучетата едно по едно.

* От puddle (локва). — Б. пр.

— Да не би да обича да си играе навън в дъжда?

— Не — отвърна демонът. — Тя обича да оставя локвички по пода. Името й всъщност е Пенелопи, но вече всички в селото я наричат Пудълс.

Плавен преход от тази тема към Книгата на живота беше невъзможен, така че се хвърлих направо в дълбокото.

— Вие ли купихте лист от илюстриран ръкопис с рисунка на дърво върху него?

— Да. — Той примигна.

— Какво ще кажете да ми го продадете? — Нямаше смисъл да се правя на хитра.

— Не.

— Готови сме да платим прилична сума. — Фийби може и да не харесваше безразличието на Дьо Клермон относно разполагането на картините, но започваше да вижда преимуществата на покупателната им способност.

— Не се продава. — Тимъти почеса ушите на едно от кучетата, което после се върна при Галоуглас и задъвка върха на ботуша му.

— Мога ли поне да го видя? — Реших, че може би Тимъти ще се съгласи да ми го даде назаем.

— Разбира се. — Той се освободи от парашута и закрачи към изхода. Забързахме след него.

Тимъти ни преведе през няколко стаи, които явно са имали различно предназначение от онова, за което се използваха сега. В трапезарията имаше очукан комплект барабани с надпис ДЕРЕК И УМОПОМРАЧЕНИТЕ върху баса, а друго помещение приличаше на гробище за електроника с изключение на покрития с кретон диван и украсените с ленти тапети.

— Там е. Някъде — каза Тимъти, сочейки следващата стая.

— Света майко Божия — промълви изуменият Галоуглас.

„Там“ беше някогашната библиотека. „Някъде“ обхващаше множество възможни скривалища, включително купища неотворени кашони и поща, кутии с нотописи още от 20-те години на миналия век и купчини и купчини стари вестници. Имаше и голяма колекция часовници с всякакви размери и стилове.

Както и ръкописи. Хиляди ръкописи.

— Мисля, че е в една синя папка — промърмори Тимъти, като чешеше брадичката си. Май беше започнал да се бръсне сутринта, но не бе изпълнил докрай заниманието.

— Откога купувате стари книги? — попитах, като взех първата ми попаднала. Оказа се учебна тетрадка за студенти от осемнайсети век, на немски, без особена стойност, освен може би за някой специалист по образованието през епохата на Просвещението.

— От тринайсетгодишен. Тогава дядо ми умря и ми остави това място. Майка ми ни напусна, когато бях на пет, а баща ми Дерек умря от случайна свръхдоза, когато бях на девет, така че останахме само с дядо. — Тимъти огледа с обич стаята. — Оттогава възстановявам къщата. Искате ли да видите картините за галерията горе?

— Може би по-късно — отклоних поканата.

— Добре. — Тимъти посърна.

— Защо се интересувате от ръкописи? — Когато се опитваш да изкопчиш отговори от демони и първокурсници, най-добре да задаваш истински открити въпроси.

— Те са като къщата. Напомнят ми за нещо, което не бива да забравям — каза Тимъти, сякаш това обясняваше всичко.

— С малко късмет един от тях ще му напомни къде е сложил листа от книгата ти — изсумтя под нос Галоуглас. — Иначе ще ни трябват седмици, докато преровим целия боклук.

Не разполагахме със седмици. Исках да взема Ашмол 782 от Бодлианската библиотека и да я закърпя отново, за да може Матю да се прибере. Без Книгата на живота бяхме уязвими за Паството, Бенджамин и личните амбиции на Нокс и Жербер. След като книгата се озовеше у нас, на всички щеше да им се наложи да се подчинят на нашите условия, със или без новата издънка. Запретнах ръкави.

— Тимъти, нещо против да използвам магия в библиотеката? — Реших, че учтивостта ме задължава да попитам.

— Шумна ли ще бъде? — попита Тимъти. — Кучетата не обичат шума.

— Не — отвърнах, обмисляйки възможностите. — Мисля, че ще бъде напълно тиха.