Книгата на живота

— Хммм. Толкова много страх. — Погледът на Амира се разфокусира. Тя беше вещица с голяма прозорливост и силно съчувствие.

— Амира? — Вгледах се внимателно в нея.

— Кръв и страх. — Тя потръпна. Сякаш не ме чуваше. — В самия пергамент, не само в думите.

— Да я спра ли? — попитах Сара. В повечето ситуации беше най-добре да оставиш второто зрение на вещицата да се изчерпи само, но Амира твърде бързо беше изпаднала във видението си за друго време и място. Една вещица може да се запилее толкова навътре в гъсталака от образи и чувства, че да не успее да намери обратния път.

— Категорично не — заяви Сара. — Две сме и можем да й помогнем, ако се изгуби.

— Млада жена. Майка. Била е убита пред очите на децата си — промърмори Амира. Стомахът ми се преобърна. — Баща им вече бил мъртъв. Когато й донесли тялото му, вещиците го хвърлили в краката й и я накарали да види какво са му сторили. Именно тя първа проклела книгата. Толкова много познание, изгубено завинаги. — Очите на Амира се затвориха. Когато се отвориха отново, в тях блестяха сълзи. — Този пергамент е направен от кожата върху ребрата й.

Знаех, че Книгата на живота съдържа в себе си мъртви създания, но никога не си бях представяла, че ще науча за тях нещо повече от онова, което може да разкрие тяхната ДНК. Втурнах се към вратата с разбунтувал се стомах. Кора неспокойно запляска с криле и започна да се върти, за да запази равновесие, но нямаше много място за маневриране благодарение на растящите близнаци.

— Шшшт. Твоята участ няма да е такава. Обещавам — каза Изабо, докато ме обгръщаше в обятията си. Беше хладна и солидна, силата й личеше въпреки изящната й фигура.

— Правилно ли постъпвам, като се опитвам да възстановя тази повредена книга? — попитах, след като бурята в корема ми утихна. — При това без Матю?

— Правилно или не, трябва да бъде направено. — Изабо приглади косите ми, които се бяха разпилели. — Успокой се, Даяна. Той не би искал да страдаш така.

— Не. — Поклатих глава. — Матю има своя работа за вършене. А аз моя.

— Да я свършим тогава — каза Изабо.

Чипинг Уестън беше от онези живописни английски селца, които авторите на криминални романи използват като декор за тайнствени убийства. Беше като взето от картичка или филм, но същевременно бе дом на няколкостотин души, които живееха в къщи със сламени покриви, пръснати по няколко тесни улички. На мегдана още можеха да се видят стълбовете, на които са били завързвани извършилите някакво престъпление жители, а кръчмите бяха две, така че дори да си развалил отношенията си с половината съседи, пак ще имаш къде да изпиеш вечерната си пинта.

Имението не беше трудно за откриване.

— Портите са отворени. — Галоуглас сви юмрук и кокалчетата на ръката му изпукаха.

— Какъв е планът ти, Галоуглас? Да щурмуваш главния вход и да разбиеш вратата с голи ръце, така ли? — Слязох от колата. — Ела, Фийби. Да звъннем.

Галоуглас ни следваше, докато минахме през портала и заобиколихме каменния басейн, в който навремето сигурно е имало фонтан, но сега беше пълен с пръст. В средата му растяха два храста, подкастрени така, че да приличат на дакели.

— Ама че необичайно — промърмори Фийби, докато поглеждаше зелените скулптури.

От двете страни на вратата имаше редица ниски прозорци. Нямаше звънец, а желязно чукче, също във формата на дакел, което бе нескопосано закрепено за яките панели от времето на Елизабет. Преди Фийби да започне да ми обяснява за запазването на старите къщи, вдигнах кучето и почуках.

Тишина.

Почуках отново, този път малко по-силно.

— Стоим направо на улицата — изръмжа Галоуглас. — Това е най-жалкото подобие на оградна стена, което съм виждал. И малко дете може да я прекрачи.

— Не всеки може да си позволи ров — отвърнах. — Пък и не мисля, че Бенджамин е чувал за Чипинг Уестън, за да ни проследи тук.

Галоуглас не остана убеден от думите ми и продължи да се оглежда като разтревожен бухал.

Канех се да почукам отново, когато вратата се отвори. На прага стоеше мъж с пилотски очила и парашут, метнат на раменете му като наметало. В краката му се мотаеха кучета, махаха с опашки и лаеха.

— Къде се изгуби? — Непознатият ме прегърна, докато се мъчех да проумея какво означаваше този странен въпрос. Кучетата заскачаха и затанцуваха от вълнение да се запознаят с мен, след като господарят им вече беше дал одобрението си. Той ме пусна и вдигна очилата си. Побутващият му поглед преливаше от приветливост.

— Вие сте демон — казах неуверено.

— А ти си вещица. — Той изгледа Галоуглас с едно зелено и едно синьо око. — Онзи пък е вампир. Не е същият, с когото беше миналия път, но все пак достатъчно едър, за да смени крушката.

— Не сменям крушки — възрази Галоуглас.

— Момент. Познавам ви — казах, прехвърляйки лицата в паметта си. Беше един от демоните, които бях виждала в Бодлианската библиотека миналата година, когато за първи път се натъкнах на Ашмол 782. Обичаше кафе с мляко и да разглобява четци на микрофилми. Винаги ходеше с пъхнати в ушите слушалки, дори когато не бяха включени към нищо. — Тимъти?