Книгата на живота

— О, ами добре тогава — с облекчение рече той и за всеки случай си сложи отново пилотските очила.

— Пак ли магия, лельо? — Галоуглас смръщи вежди. — Напоследък я използваш адски често.

— Изчакай до утре — промърморих аз. Ако се сдобиех и с трите листа, щях да ида в Бодлианската библиотека. И после ще дойде време да свалим ръкавиците.

Вихрушка от листа се надигна от пода.

— Започна ли вече? — ахна стреснатият Галоуглас.

— Не — отвърнах.

— Тогава какво причинява тази суматоха? — Галоуглас пристъпи към раздвижилата се купчина.

Някаква опашка се размаха между подвързано в кожа фолио и кутия моливи.

— Пудълс! — извика Тимъти.

Кучето се появи с опашката напред, дърпащо синя папка.

— Добро кутре — изгука Галоуглас, клекна и протегна ръка. — Донеси.

Пудълс стоеше с липсващия лист от Ашмол 782 в зъби и изглеждаше много доволна от себе си. Само че не отнесе папката на Галоуглас.

— Иска да я гоните — обясни Тимъти.

Галоуглас се намръщи.

— Няма да гоня това куче.

Накрая обаче всички я подгонихме. Пудълс се оказа най-бързият и най-хитър дакел, живял някога — стрелкаше се под мебели, финтираше наляво и надясно и отново се втурваше нанякъде. Галоуглас беше бърз, но не и дребен. Така че тя се измъкваше между пръстите му отново и отново, като го гледаше подигравателно.

— Добро момиче! — Тимъти вдигна гърчещото се куче. — Това лято ще спечелиш Големите дакелски игри, няма място за съмнение. — Някакъв лист се беше закачил за един от ноктите на Пудълс. — Хей. Това е данъчната ми сметка.

Галоуглас ми подаде папката.

— Честта се пада на Фийби — казах аз. — Ако не беше тя, нямаше да сме тук. — Тикнах папката в ръцете й.

Фийби я отвори. Изображението вътре бе така ярко, сякаш бе нарисувано вчера и поразителните му цветове и детайлите от ствола и листата само засилиха усещането за жизненост, което струеше от листа. В него имаше енергия, това бе сигурно.

— Прекрасно е. — Тя вдигна очи. — Това ли е страницата, която търсехте?

— Да — потвърди Галоуглас. — Това е, и още как.

Фийби постави листа в очакващите ми ръце. Щом пергаментът ги докосна, те блеснаха, хвърляйки разноцветни искри в стаята. Нишки енергия изригнаха от върховете на пръстите ми и докоснаха пергамента с почти различимо пращене на електричество.

— В този лист има много енергия. Не цялата е добра — отбеляза Тимъти и отстъпи назад. — Трябва да се върне в онази книга, която намери в Бодлианската библиотека.

— Знам, че не искаш да продадеш листа, но мога ли поне да го взема назаем? Само за един ден? — попитах. Можех да отида направо в Бодлианската библиотека, да взема Ашмол 782 и да върна листа утре следобед — стига Книгата на живота да ми позволи да го махна отново, след като се е върнал на мястото си.

— Не — поклати глава Тимъти.

— Не ми даваш да го купя. Не ми даваш да го заема. — Търпението ми започваше да се изчерпва. — Някаква сантиментална връзка ли изпитваш към този лист?

— Разбира се, че изпитвам. Все пак той е мой прародител, нали така?

Всички очи в стаята се насочиха към илюстрацията на дървото в ръцете ми. Дори Пудълс я погледна с подновен интерес и подуши въздуха с дългия си изящен нос.

— Откъде знаеш това? — прошепнах.

— Виждам неща. Микрочипове, кръстословици, теб, онзи, от чиято кожа е направен пергаментът. Разбрах коя си от мига, когато влезе в „Херцог Хъмфри“. — Тимъти изглеждаше тъжен. — Казах ти го още тогава. Но ти не ме чу, а тръгна с големия вампир. Ти си избраницата.

— Избраница за какво? — Гърлото ми се стегна. Виденията на демоните са шантави и сюрреалистични, но понякога са потресаващо точни.

— Ти си онази, която ще научи как е започнало всичко — кръвта, смъртта, страхът. И онази, която може да сложи край, веднъж и завинаги. — Той въздъхна. — Не можеш да купиш дядо ми и аз не мога да ти го дам назаем. Но ако ти го дам да го пазиш, ще направиш ли така, че смъртта му да има някакво значение?

— Не мога да ти обещая това, Тимъти. — Нямаше начин да се закълна за нещо толкова огромно и неясно. — Не знаем какво ще разкрие книгата. И определено не мога да гарантирам, че нещо ще се промени.

— Можеш ли да се погрижиш името му да не бъде забравено, след като го научиш? — попита Тимъти. — Името е важно, знаеш го.

През мен премина необичайна тръпка. Изабо ми беше казала същото малко след като се срещнахме за първи път. В съзнанието ми се появи Едуард Кели. „Ще откриете и своето име вътре“ — беше извикал той, когато император Рудолф го принуди да предаде Книгата на живота. Косъмчетата на тила ми настръхнаха.

— Няма да забравя името му — обещах аз.

— Понякога това е достатъчно — рече Тимъти.

28.