Книгата на живота

Беше няколко часа след полунощ и всичките ми надежди за сън се бяха стопили. Мъглата леко се бе вдигнала и ярката пълна луна пронизваше сивите пръсти, които все още се държаха за стволовете на дърветата и по ниските места в парка, където спяха елените. Едно-две животни още бяха будни и душеха тревата в търсене на последните остатъци фураж. Предстоеше да падне обилна слана, усещах го. Бях настроена към ритмите на земята и небето по начин, по който не съм била, преди да живея във време, когато денят бе организиран спрямо положението на слънцето в небето вместо спрямо часовника, а сезоните определяха всичко, от храната ти до телосложението.

Отново се намирах в спалнята, в която двамата с Матю бяхме прекарали първата си нощ в шестнайсети век. Само няколко неща се бяха променили — лампите се захранваха с електричество, до камината имаше викториански шнур за звънец, с който да повикаш прислугата, за да се погрижи за теб или да донесе чай (макар че не можех да проумея защо подобно нещо е нужно в домакинството на вампир), а част от съседното помещение бе превърната в дрешник.

Връщането ни в Старата ложа след срещата с Тимъти Уестън се оказа неочаквано напрегнато. Галоуглас твърдо отказа да ме закара в Оксфорд, след като намерихме последния лист от Книгата на живота, макар че още не беше време за вечеря, а читалнята „Херцог Хъмфри“ бе отворена до седем вечерта в учебно време. Когато Ленард предложи да шофира, Галоуглас заплаши да го убие по смущаващо подробен и картинен начин. След това Фернандо и Галоуглас отидоха някъде, уж да поговорят; Галоуглас се върна с бързо заздравяваща сцепена устна и леко насинено око и измърмори извинение на Ленард.

— Никъде няма да ходиш — спря ме Фернандо, когато тръгнах към вратата. — Ще те заведа утре, но не и през нощта. Галоуглас е прав. Изглеждаш като смъртница.

— Стига си ме обгрижвал — процедих през зъби. От ръцете ми от време на време продължаваха да изхвърчат искри.

— Ще те обгрижвам, докато твоят партньор и моят сир се върне — изтъкна Фернандо. — Единственото създание на тази земя, което може да ме накара да те заведа в Оксфорд, е Матю. Можеш да му се обадиш. — Той ми подаде телефона си.

Това бе краят на дискусията. Приех ултиматума на Фернандо неохотно, макар че главата ми пулсираше и през последната седмица бях направила повече магии, отколкото през целия си живот досега.

— Докато трите листа са у теб, никое друго създание не може да притежава книгата — опита се да ме утеши Амира. Утехата й обаче не бе кой знае какво, щом книгата бе така близо.

Дори гледката на трите страници, подредени на дългата маса в голямата зала, не подобри настроението ми. Очаквах и се ужасявах от този момент, откакто напуснахме Медисън, и след като той вече настъпи, аз се чувствах странно унила.

Фийби бе подредила внимателно илюстрациите и се бе погрижила да не се докосват. Бях научила по трудния начин, че помежду им сякаш има някакво магнитно привличане. Когато се върнах и ги събрах заедно, за да ги занеса в Бодлианската библиотека, от страниците се разнесе тих плач, последван от бръщолевене, което чуха всички, дори Фийби.

— Не можеш просто да влезеш в Бодлианската библиотека с трите страници и да ги напъхаш обратно в омагьосана книга — каза Сара. — Това е лудост. Там задължително ще има вещици. Веднага ще дотичат.

— И кой знае как ще реагира Книгата на живота? — Изабо смушка с пръст илюстрацията с дървото. — Ами ако изпищи? Може да освободи духове. Или пък Даяна да отприщи огнен дъжд. — След преживяното в Лондон Изабо се бе заела да прочете това-онова. Вече беше готова да обсъжда най-различни теми, включително призраци и броя на окултните феномени, наблюдавани на Британските острови през последните две години.

— Ще се наложи да я откраднеш — заключи Сара.

— Аз съм редовен преподавател в „Йейл“, Сара! Невъзможно е! Животът ми като учен...

— Вероятно е приключил — довърши тя вместо мен.

— Стига, Сара — упрекна я Фернандо. — Това е малко крайно, дори за теб. Със сигурност има начин Даяна да вземе Ашмол 782 и да го върне след някакъв срок.

Опитах да обясня, че не можеш да заемеш книги от Бодлианската библиотека, но напразно. Тъй като Изабо и Сара отговаряха за логистиката, а Фернандо и Галоуглас за сигурността, аз се намирах в позиция, от която можех само да давам съвети и консултации и да предупреждавам. Тези четиримата бяха по-властни и своеволни и от Матю.

И ето ме сега в четири сутринта, загледана през прозореца в очакване на изгрева.

— Какво да правя? — промърморих, опряла глава в студените ромбовидни панели.

Веднага щом зададох въпроса, кожата ми пламна, сякаш бях пъхнала пръст в контакта. От гората се появи блещукаща фигура в бяло, съпровождана от бял елен. Неземното животно вървеше спокойно след жената, без да се бои от ловджийката, която държеше лък и колчан стрели в ръка. Богинята.

Тя спря и погледна нагоре към прозореца ми.

— Защо си тъй тъжна, дъще? — прошепна сребристият й глас. — Да не си изгубила онова, което жадуваш най-силно?

Бях се научила да не отговарям на въпросите й. Тя се усмихна на нежеланието ми.