Читаем Книгата на живота полностью

— Ела при мен под тази пълна луна. Може би ще го откриеш отново. — Богинята положи ръка върху рогата на елена и зачака.

Измъкнах се незабелязано навън. Чакълът на алеите в градината захрущя под стъпалата ми, после оставих тъмни следи в докоснатата от сланата трева. Не след дълго се озовах пред богинята.

— Защо си тук? — попитах.

— За да ти помогна. — Очите й бяха сребърни и черни на лунната светлина. — Ще трябва да се откажеш от нещо, ако искаш да притежаваш Книгата на живота. Нещо безценно за теб.

— Дадох достатъчно. — Гласът ми трепереше. — Родителите ми, после първото ми дете, после леля ми. Не притежавам вече дори собствения си живот. Той ти принадлежи.

— А аз не изоставям онези, които ми служат. — Богинята извади стрела от колчана си. Беше дълга и сребърна, с пера от сова. Подаде ми я. — Вземи.

— Не — поклатих глава. — Не и без да зная цената.

— Никой не ми отказва. — Богинята сложи стрелата на тетивата и се прицели. Едва тогава забелязах, че е без връх. Ръката й се изтегли назад, сребърната тетива се опъна.

Нямах време да реагирам, преди богинята да пусне стрелата. Тя полетя право към гърдите ми. Изпитах изгаряща болка, рязко подръпване на верижката около шията ми и топло изтръпване между лявата плешка и гръбнака. Златните брънки, които държаха върха на стрелата на Филип, се плъзнаха по тялото и паднаха в краката ми. Опипах тъканта над гърдите си за издайническата влага на кръвта, но нямаше нищо освен малка дупка, показваща къде бях улучена.

— Не можеш да надбягаш стрелата ми. Никое създание не може. Сега тя е част от теб — рече тя. — Дори родените силни трябва да носят оръжие.

Зашарих по земята около мен, търсейки накита на Филип. Когато се изправих, усетих натиска на върха в ребрата си. Зяпнах изумена богинята.

— Стрелата ми никога не пропуска целта си — изтъкна тя. — Когато имаш нужда от нея, не се колебай. И се прицели точно.

— Къде са били преместени? — Не можеше да е истина. Не и когато бяхме толкова близо до намирането на отговорите.

— В научната библиотека „Радклиф“. — Тонът на Шон бе извинителен, но търпението му се изчерпваше. — Това не е краят на света, Даяна.

— Но... това е... — Гласът ми замря, попълнената заявка за Ашмол 782 увисна между пръстите ми.

— Не четеш ли електронната си поща? От месеци изпращаме съобщения за прехвърлянето — каза Шон. — С удоволствие ще взема поръчката ти и ще я вкарам в системата, тъй като отсъстваше дълго и явно не си имала достъп до интернет. Но ръкописите на Ашмол вече не са тук и не можеш да ги поръчаш в тази читалня, освен ако нямаш основателна причина, свързана с ръкописите и картите, които все още са тук.

Решението на Бодлианската библиотека да премести редките книги и ръкописи от читалнята „Херцог Хъмфри“ в библиотека „Радклиф“ не фигурираше сред непредвидените ситуации, за които бяхме правили планове тази сутрин — а тези ситуации бяха много и най-различни. Бяхме оставили Сара и Амира у дома с Ленард, ако ни потрябва магическа подкрепа. Галоуглас и Фернандо бяха отвън, шляеха се около статуята на сина на Мери Хърбърт, Уилям, и позираха пред фотоапаратите на посетителки. Изабо беше получила достъп до библиотеката, след като бе дарила сума, съперничеща на годишния бюджет на Лихтенщайн и в момента беше на обиколка, организирана единствено за нея. Фийби, която бе учила в „Крайст Чърч“ и съответно бе единствената в отряда ми, която имаше читателска карта, бе дошла с мен до читалня „Херцог Хъмфри“ и сега чакаше търпеливо в едно кресло с изглед към градините на Екзитър Колидж.

— Ама че неприятно. — Независимо колко редки книги и безценни ръкописи са преместили, бях абсолютно сигурна, че Ашмол 782 е все още тук. В края на краищата, баща ми не беше обвързал Книгата на живота със сигнатурата й, а с библиотеката. През 1850 година библиотеката „Радклиф“ не е съществувала.

Погледнах часовника си. Беше едва десет и половина. Ято деца на училищна екскурзия бяха пуснати във вътрешния двор и тънките им гласове отекваха от каменните стени. Колко време щеше да ми е нужно да измисля извинение, което да задоволи Шон? Налагаше се двете с Фийби да предприемем друг подход. Опитах да докосна мястото на кръста ми, където се беше забил върхът на стрелата на богинята. Дръжката ме принуждаваше да стоя изправена, все едно съм глътнала бастун. Дори при най-малкото отпускане усещах предупредително убождане.

— И не мисля, че ще намериш основателна причина да преглеждаш ръкописа тук — каза Шон, сякаш беше прочел мислите ми. Човеците винаги се измъдряха да задействат обикновено спящото си шесто чувство в най-неподходящите моменти. — Твоят приятел пращаше какви ли не молби седмици наред и колкото и пъти да настояваше да види ръкописите тук, исканията му бяха пренасочвани към Паркс Роуд.

— Сако от туид? Панталони от рипсено кадифе? — Ако Питър Нокс беше в „Херцог Хъмфри“, щях да го удуша с голи ръце.

— Не. Онзи при каталозите. — Шон посочи с палец към „Селдън Енд“.

Внимателно излязох от кабинета на Шон при старата рецепция и усетих предизвикващия изтръпване поглед на вампир. „Жербер?“

— Госпожо Ройдън.

Перейти на страницу:

Похожие книги