Книгата на живота

— О, непременно. — Тя го дари със смразяващо зъбата усмивка. Направи две крачки назад, хвана ме за другия лакът и ме обърна рязко към изхода.

— Даяна? — извика Бенджамин.

Спрях, но не се обърнах.

— Надявам се и двете ти деца да са момичета.

— Никой да не говори, докато не се качим в колата. — Галоуглас изсвири пронизително. — Прикриващото заклинание, лельо.

Усещах, че се е разместило, но не можех да събера достатъчно енергия, за да направя нещо. Гаденето, което бях почувствала горе, се засилваше.

Ленард наби спирачки пред портите на Хертфорд Колидж.

— Поколебах се. Точно както с Жулиет. — Тогава колебанието ми едва не струваше живота на Матю. Сега Фийби беше платила за страха ми.

— Пази главата — предупреди Галоуглас, докато ме настаняваше на мястото ми.

— Слава богу, че използвахме страхотната кола на Матю — промърмори Ленард, докато Фернандо сядаше до него отпред. — Обратно у дома ли?

— Да — казах.

— Не — в същото време каза Изабо, която се материализира от другата страна на колата. — Към летището. Отиваме в Сет-Тур. Обади се на Болдуин, Галоуглас.

— Няма да ходя в Сет-Тур — възпротивих се. Да живея под чехъла на Болдуин? Никога.

— Ами Сара? — обади се Фернандо от предната седалка.

— Кажи на Амира да откара Сара в Лондон, ще се срещнем там. — Изабо потупа Ленард по рамото. — Ако не настъпиш незабавно газта, не отговарям за действията си.

— Всички сме в колата. Карай! — Галоуглас затвори вратата в мига, когато Ленард пое назад, като едва не блъсна един преподавател на колело.

— По дяволите. Нямам нагласата на престъпник — подхвърли леко задъханият Галоуглас. — Покажи ни книгата, лельо.

— Книгата не е у Даяна. — Думите на Изабо накараха Фернандо да прекъсне телефонния разговор и да погледне назад към нас.

— Тогава накъде сме се разбързали? — учуди се Галоуглас.

— Попаднахме на сина на Матю — обясни Фийби и заговори на висок глас към телефона на Фернандо. — Бенджамин знае, че Даяна е бременна, Сара. Не си в безопасност, Амира също. Напуснете. Веднага.

— Бенджамин ли? — Ужасът в гласа на леля ми се долавяше съвсем ясно.

Едра ръка дръпна Фийби назад и завъртя главата й настрани.

— Ухапал те е. — Лицето на Галоуглас пребледня. После той ме сграбчи и огледа всеки милиметър от лицето и шията ми. — Господи. Защо не повикахте за помощ?

Благодарение на пълното пренебрежение към правилника за движение и ограниченията на скоростта от страна на Ленард, вече почти бяхме стигнали М40.

— Беше спипал Фийби. — Свих се на мястото си и се опитах да укротя побеснелия си стомах, като стиснах с ръце корема с близнаците.

— Къде беше баба? — попита Галоуглас.

— Баба слушаше обясненията на една ужасна жена в пурпурна блуза за строителните проекти на библиотеката, докато шейсет деца пищяха във вътрешния двор. — Изабо го изгледа кръвнишки.

— А ти къде беше?

— Престанете и двамата. Всички бяхме точно там, където бяхме планирали да сме. — Както обикновено, гласът на Фийби беше единственият разумен. — И всички се измъкнахме живи. Хайде да не губим от поглед голямата картина.

Ленард се понесе по М40 към „Хийтроу“.

Опрях студена длан в челото си.

— Ужасно съжалявам, Фийби. — Стиснах устни, когато колата се люшна. — Не можех да мисля.

— Напълно разбираемо — отривисто рече Фийби. — Мога ли да говоря с Мириам, моля?

— С Мириам ли? — учуди се Фернандо.

— Да. Знам, че не съм заразена с кръвожадност, защото не съм поела кръвта на Бенджамин. Но той ме ухапа и тя може да поиска проба от кръвта ми, за да види дали слюнката му не ми е повлияла по някакъв начин.

Всички я зяпнахме с увиснали ченета.

— По-късно — рязко рече Галоуглас. — Ще се безпокоим за наука и за проклетия ръкопис по-късно.

Размазаните поля летяха покрай нас. Опрях чело в стъклото и пожелах с цялото си сърце Матю да беше с мен, денят да бе свършил различно и Бенджамин да не знаеше, че съм бременна с близнаци.

Последните му думи — и перспективата за бъдещето, която чертаеха — ме преследваха, докато наближавахме летището.

„Надявам се и двете ти деца да са момичета.“

— Даяна! — Гласът на Изабо прекъсна неспокойната ми дрямка. — Матю или Болдуин. Избирай. — Тонът й беше свиреп. — Един от двамата трябва да научи.

— Не Матю. — Намръщих се и се поизправих. Проклетата стрела още се забиваше в рамото ми. — Веднага ще дотича, а няма причина да го прави. Фийби е права. Всички сме живи.

Изабо изруга като моряк и извади червения си телефон. Преди някой да успее да я спре, тя вече говореше с Болдуин на скоростен френски. Разбрах само половината от разговора, но Фийби явно бе разбрала повече, ако можех да съдя по сащисаната й реакция.

— Ох, Господи! — Галоуглас поклати рошавата си глава.

— Болдуин иска да говори с теб. — Изабо протегна ръката с телефона към мен.

— Научих, че си видяла Бенджамин. — Болдуин беше спокоен и хладнокръвен като Фийби.

— Да.

— Заплаши ли близнаците?

— Да.

— Аз съм ти брат, Даяна, а не твой враг — каза Болдуин. — Изабо беше права да ми се обади.

— Щом казваш. Сир.

— Знаеш ли къде е Матю? — остро попита той.

— Не. — Наистина не знаех. Не точно. — А ти?

— Предполагам, че е отишъл да погребе Джак Блекфрайърс някъде.