Книгата на живота

— Нямах друг избор освен да ги избия, Рансъм. — Трудно му беше да запази спокойния тон. — Дори сега Болдуин предпочита да убие Джак, вместо да рискува той да разкрие тайната ни. Но Маркъс ме убеди, че имам и други възможности.

— Маркъс ти го каза и миналия път. Но въпреки това ти ни изкла, един по един. Какво се е променило? — попита Рансъм.

— Аз се промених.

— Никога не се опитвай да измамиш измамник, Матю — каза Рансъм със същия ленив и провлечен тон. — Още виждам в очите ти онзи поглед, който предупреждава създанията да не се изпречват на пътя ти. Ако го беше изгубил, трупът ти сигурно щеше да бъде положен във фоайето ми. Барманът има нареждане да те застреля на място.

— За негова чест все пак посегна към пушката до касовия апарат. — Вниманието на Матю нито за миг не се откъсваше от лицето на внука му. — Кажи му следващия път му да извади ножа от колана си.

— Ще се погрижа да му предам. — Плочката от домино спря да се върти за момент и замря между средния и безименния му пръст. — Какво стана с Жулиет Дюран?

Мускулът на челюстта на Матю потрепна. Последния път, когато бе идвал тук, Жулиет Дюран беше с него. Когато двамата напуснаха Ню Орлиънс, буйното семейство на Маркъс бе значително оредяло. Жулиет бе създание на Жербер и изгаряше от желание да покаже достойнствата си, докато Матю беше уморен от ролята си да решава проблемите на фамилия Дьо Клермон. Тя беше унищожила повече вампири от него в Ню Орлиънс.

— Съпругата ми я уби — отвърна Матю, без да се впуска в обяснения.

— Май си намерил добра жена — отсъди Рансъм и рязко отвори книгата пред себе си. Махна капачката на една писалка, чийто писец изглеждаше като дъвкан от диво животно. — Какво ще кажеш за една игра на късмета с мен, дядо?

Хладният поглед на Матю се спря върху по-ярките зелени очи на Рансъм. Зениците на Матю се разширяваха с всяка секунда. Устните на Рансъм се извиха в презрителна усмивка.

— Страх ли те е? — попита той. — От мен? Поласкан съм.

— Дали ще играя или не, зависи от залога.

— Давам ти клетва за вярност, ако спечелиш — с хитра усмивка подхвърли Рансъм.

— А ако изгубя? — Макар и да не бе захаросан, гласът на Матю си оставаше все тъй обезоръжаващ.

— Тогава шансът влиза в играта. — Рансъм изстреля въртящата се плочка домино във въздуха.

Матю я улови.

— Приемам облога.

— Още не знаеш каква е играта — засмя се Рансъм.

Матю го изгледа безстрастно.

Върховете на устните на Рансъм се извиха нагоре.

— Ако не беше такова копеле, можеше и да ми харесаш — отбеляза той.

— Същото мога да кажа и аз — не му остана длъжен Матю. — Играта?

Рансъм придърпа книгата към себе си.

— Ако успееш да назовеш по име всяка моя сестра, брат, племенница, племенник и дете, които уби в Ню Орлиънс преди години, както и другите вампири, на които видя сметката покрай тях, ще се включа заедно с останалите.

Матю изгледа внимателно внука си.

— Иска ти се да беше попитал за условията по-рано ли? — ухили се Рансъм.

— Малакай Смит. Криспин Джоунс. Сюзет Будро. Клод льо Бретон. — Матю замълча за момент, докато Рансъм търсеше съответните имена в книгата. — Трябвало е да ги вписваш в хронологичен ред, а не по азбучен. Аз ги помня така.

Рансъм го погледна изненадано. Усмивката на Матю бе лека и вълча, от онези, които биха накарали всяка лисица да се втурне да се спасява сред хълмовете.

Матю продължи да изброява имена дълго след като барът долу отвори. Приключи точно когато в девет вечерта се появиха първите играчи. По това време Рансъм беше изпил петия си бърбън. Матю още въртеше първата си чаша „Шато Лафит“, реколта 1775, което бе дал на Mapкъс през 1789 година, когато Конституцията влезе в сила в града. Рансъм я съхраняваше за баща си от отварянето на клуб „Домино“.

— Мисля, че това решава въпроса. — Матю стана и остави плочката от домино на бюрото.

Рансъм изглеждаше замаян.

— Как е възможно да помниш всичките?

— Как бих могъл да ги забравя? — Той допи остатъка от виното си. — Имаш потенциал, Рансъм. Очаквам с нетърпение да работя с теб в бъдеще. Благодаря за виното.

— Кучи син — промърмори под нос Рансъм, докато водачът на клана му излизаше.

Матю беше грохнал от умора и готов да убие нещо, когато се върна в Гардън Дистрикт. Беше извървял пеша разстоянието от Френския квартал с надеждата да разсее донякъде натрупалите се емоции. Безкрайният списък с имена бе събудил твърде много спомени, нито един от които не беше приятен. Вината го следваше по дирите му.

Извади телефона си с надеждата, че Даяна му е изпратила съобщение. Снимките, които бе получил от нея досега, бяха за него като спасително въже. Макар да се вбеси ужасно, когато откри, че жена му е в Лондон вместо в Сет-Тур, през последните седмици имаше моменти, когато отделните картини от живота й там бяха единственото, което му позволяваше да запази разсъдъка си.

— Здрасти, Матю. — За негова изненада Фернандо седеше на широките стъпала пред къщата на Маркъс и го чакаше. Крис Робъртс беше кацнал наблизо.

— Даяна? — Беше отчасти вой, отчасти обвинение и напълно ужасяващо. Вратата зад Фернандо се отвори.