Книгата на живота

— Винаги имаш избор. И заслужаваш да бъдеш щастлив. — Трябва някъде да има жена за Галоуглас, помисли си Фернандо. Жена, която да го накара да забрави Даяна Бишъп.

— Нима? — тъжно го погледна келтът.

— Да. Даяна също има правото да бъде щастлива. — Фернандо нарочно говореше безпардонно. — Двамата бяха разделени достатъчно дълго. Време е Матю да се прибере у дома.

— Не и ако кръвожадността му не е под контрол. Дългото откъсване от Даяна несъмнено го е направило доста нестабилен.

— Ако открие, че бременността е застрашила живота й, бог знае какво ще направи. — Галоуглас отвръщаше на безпардонността с безпардонност. — Болдуин е прав. Най-голямата заплаха пред нас не е Бенджамин, нито Паството, а Матю. По-добре петдесет неприятели от другата страна на вратата, отколкото един от тази.

— Значи сега Матю ти е враг? — Фернандо говореше шепнешком. — И си мислиш, че той е изгубил ума си, така ли?

Галоуглас не отговори.

— Ако знаеш кое е добро за теб, ще се махнеш от тази къща в мига, когато Матю се върне. Където и да отидеш, а светът може да се окаже недостатъчно голям, за да те спаси от гнева му, съветвам те да прекарваш времето си на колене и да умоляваш Бог за закрила.

Клуб „Домино“ на Роял Стрийт не беше се променил особено от времето, когато Матю бе прекрачил за първи път прага му преди почти две столетия. Триетажната фасада, сивите стени, боядисаният в черно и бяло корниз си бяха същите, височината на сводестите прозорци на първия етаж намекваше за откритост към външния свят, която се опровергаваше от затворените тежки капаци. Когато капаците се отваряха широко в пет часа, посетителите можеха да влязат в прекрасния полиран бар и да се наслаждават на музиката на различни местни изпълнители.

Но Матю не се интересуваше от забавната програма за вечерта. Погледът му бе прикован към пищно украсения железен парапет на балкона на втория етаж, който беше като навес за пешеходците долу. Този етаж и етажът над него бяха достъпни единствено за членове на клуба. Значителна част от списъка с членове на „Домино“ беше съставена при учредяването му през 1839 година, две години преди отварянето на клуб „Бостън“, който официално се водеше за най-стария в Ню Орлиънс. Останалите членове бяха грижливо подбрани според външния им вид, произхода и способността да губят значителни суми на игралните маси.

Рансъм Феъруедър, най-големият син на Маркъс и собственик на клуба, сега трябваше да е на втория етаж в кабинета си, който гледаше към ъгъла. Матю отвори черната врата и влезе в прохладния тъмен бар. Заведението ухаеше на бърбън и феромони, най-познатия коктейл в града. Токовете на обувките му тихо потракваха по шахматния мраморен под.

Беше четири часът и единствено Рансъм и персоналът бяха тук.

— Господин Клермон? — Вампирът зад бара го изгледа стъписано, сякаш виждаше призрак, и направи крачка към касовия апарат. Един поглед на Матю му беше достатъчен, за да замръзне на място.

— Дойдох да се видя с Рансъм. — Матю се насочи към стълбите. Никой не го спря.

Вратата на кабинета беше затворена и Матю я отвори, без да чука.

Мъжът седеше с гръб към вратата, качил крака на перваза на прозореца. Беше облечен в черен костюм, а косата му имаше същия плътен махагонов цвят като стола, на който седеше.

— Виж ти, виж ти. Дядо се прибра — каза Рансъм с провлачен захаросан тон. Не се обърна към посетителя си, а бледите му пръсти продължиха да въртят излъскана плочка за домино от абанос и слонова кост. — Какво те води на Роял Стрийт?

— Разбрах, че искаш да си уредим сметките. — Матю седна срещу него, оставяйки масивното бюро между себе си и внука си.

Рансъм бавно се завъртя. Очите му бяха студени парченца зелено стъкло на иначе красивото му и спокойно лице. После тежките му клепачи се спуснаха и скриха цялата тази острота, като създадоха впечатление за чувствена сънливост, която Матю знаеше, че е просто фасада.

— Както знаеш, дойдох тук да ви подчиня. Братята ти и сестра ти се съгласиха да подкрепят мен и новата издънка. — Матю се облегна назад в стола си. — Ти си последният, който протака, Рансъм.

Всички други деца на Маркъс се бяха подчинили бързо. Когато Матю ги уведоми, че носят генетичния маркер на кръвожадността, те първо бяха потресени, после се вбесиха. След това дойде страхът. Бяха достатъчно вещи във вампирския закон, за да знаят, че кръвната им линия ги прави уязвими, че ако някой друг вампир научи за болестта им, ги чака незабавна смърт. Децата на Маркъс се нуждаеха от Матю толкова, колкото и той от тях. Без него не биха могли да оцелеят.

— Аз имам по-добра памет от тях — каза Рансъм. Отвори чекмеджето на бюрото си и извади стара счетоводна книга.

С всеки следващ ден без Даяна Матю се палеше все по-бързо и склонността му към насилие растеше. Беше жизненоважно да има Рансъм на своя страна. И въпреки това точно сега му се искаше да удуши внука си. Цялата история с изповядването и търсенето на изкупление бе отнела много повече време, отколкото беше очаквал — и го държеше далеч от мястото, където трябваше да бъде.