Книгата на живота

— Ами, не знам. — Плавно завъртане на ръката ми предизвика нова ругатня на френски. — Какво ще кажеш да приключа с разопаковането на този? После можеш да ми покажеш какво още си ми приготвил.

Към единайсет часа сутринта на рождения ми ден живакът на термометъра вече прехвърляше трийсет и два градуса. Августовската жега не показваше никакви признаци на отслабване.

Разтревожена за градината на Сара, аз съединих четири маркуча с помощта на ново свързващо заклинание и малко тиксо, за да стигна до всички насаждения. Бях напъхала слушалките в ушите си и слушах „Флийтуд Мак“. Къщата беше тайнствено притихнала, сякаш очакваше нещо да се случи, и открих, че ми е липсвал ритъмът на любимата група на родителите ми.

Докато мъкнех маркуча през поляната, вниманието ми за момент се насочи към големия железен ветропоказател на покрива на плевнята. Вчера го нямаше там. Зачудих се защо къщата е тръгнала да бърника по пристройките. Докато си го мислех, на билото на покрива цъфнаха още два ветропоказателя. Те потръпнаха за миг като новопоявили се цветя и се завъртяха лудешки. Когато движението спря, всички сочеха на север. Позволих си надеждата, че положението им означава скорошен дъжд. Дотогава трябваше да се действа с маркуча.

Поливах обилно растенията, когато някой ме сграбчи в прегръдката си.

— Слава богу! Толкова се безпокоях за теб. — Дълбокият глас беше приглушен от китарите и барабаните, но въпреки това го познах. Тутакси махнах слушалките от ушите си и се обърнах към най-добрия си приятел. Дълбоките му кафяви очи бяха пълни със загриженост.

— Крис! — прегърнах широките му рамене. — Какво правиш тук? — Вгледах се в лицето му за промени, но не открих нищо. Същата късо подстригана къдрава коса, същата орехова кожа, същите високи скули под прави вежди, същата широка уста.

— Търся те! — отвърна Крис. — Какво става, по дяволите? Изчезна вдън земя миналия ноември. Не отговаряш на телефона и имейла си. Поглеждам есенната учебна програма и не те виждам в нея! Наложи се да напия декана на историческия факултет, преди да изтърси, че си в отпуска по болест. Мислех си, че умираш, а не че си бременна.

Е, едно нещо по-малко за съобщаване.

— Съжалявам, Крис. Там, където бях, мобилните телефони нямаха обхват. И интернет нямаше.

— Можеше да ми се обадиш оттук. — Крис още не беше готов да ме остави на мира. — Оставях съобщения на лелите ти, пращах писма. Никой не отговори.

Усещах погледа на Матю, студен и настоятелен. Долавях и вниманието на Фернандо.

— Кой е този, Даяна? — тихо попита съпругът ми, заставайки до мен.

— Крис Робъртс. А ти кой си, по дяволите? — поиска да знае Крис.

— Това е Матю Клермон, колега от колежа „Ол Соулс“, в Оксфорд. — Поколебах се. — И мой съпруг.

Ченето на Крис увисна.

— Крис! — Сара му махна от задната веранда. — Ела тук да те прегърна!

— Здрасти, Сара! — вдигна ръка за поздрав той. После се обърна и ме погледна обвинително. — Значи си се омъжила?

— Ще останеш за уикенда, нали? — извика Сара.

— Зависи. — Проницателният поглед на Крис се премести от мен върху Матю и обратно.

— От? — Веждите на Матю се повдигнаха с аристократична надменност.

— От това колко време ще ми е нужно да разбера защо Даяна се е омъжила за някого като теб, Клермон, и дали я заслужаваш. И не си прави труда да се държиш като господаря на имението. Произхождам от много поколения полски работници. Не съм впечатлен — подхвърли Крис и тръгна към къщата. — Къде е Ем?

Сара замръзна и лицето й пребледня. Фернандо скочи на верандата и застана до нея.

— Защо не влезем? — промърмори той, опитвайки се да я отведе вътре.

— Може ли да поговорим? — попита Матю и постави ръка върху рамото на Крис.

— Всичко е наред, Матю. Наложи се да кажа на Даяна. Мога да кажа и на Крис. — Сара преглътна с мъка. — Емили получи инфаркт. Почина през май.

— Господи, Сара. Толкова съжалявам. — Крис я прегърна в не толкова смазваща версия на прегръдката, с която дари мен, и леко се залюля, стиснал силно очи. Сара се люлееше с него, тялото й бе отпуснато и открито, а не стегнато и изпълнено с мъка. Леля ми още не беше преживяла смъртта на Емили — също като Фернандо, тя може би никога нямаше да се оправи след тази огромна загуба, — но вече имаше отделни знаци, че започва бавният процес на учене как да живееш отново.

Тъмните очи на Крис се отвориха и ме погледнаха над рамото на Сара. В тях се четеше гняв и болка, както и печал, и въпроси, очакващи отговори. „Защо не ми каза? Къде беше? Защо не позволи да ти помогна?“

— Бих искала да поговоря с Крис — тихо рекох. — Насаме.

— Най-удобно ще ви е в топлата стая. — Сара се отдръпна и избърса очи. Кимането й към мен ме окуражи да му разкажа семейната тайна. Съдейки по стиснатите зъби, Матю не беше склонен да прояви подобно великодушие.

— Извикай ме, ако ти потрябвам. — Той вдигна ръката ми към устните си. Последва предупредително стискане, леко гризване по кокалчето на безименния ми пръст, напомняне — за мен и за него, — че сме съпруг и съпруга. Накрая ме пусна с неохота.