Книгата на живота

— Така и не се срещнах с Шекспир. Приятелите на Матю не го одобряваха. — Замълчах за момент. — Срещнах се обаче с кралицата.

— Още по-добре — кимна Крис. — Но също толкова невъзможно да го споменеш в бележката.

— Би трябвало да си шокиран! — Изобщо не очаквах подобна реакция. — Не искаш ли доказателства?

— Не съм се шокирал от нищо, откакто ми се обадиха от фондация „Макартър“. Щом това може да се случи, значи всичко е възможно. — Той поклати глава. — Вампири и вещици. Леле.

— Освен това има и демони. Само че очите им не светят и не са зли. Е, поне не повече от другите видове.

— Другите видове ли? — още повече се оживи Крис. — И върколаци ли има?

— Категорично не! — извика някъде в далечината Матю.

— Деликатна тема. — Усмихнах се неуверено на Крис. — Значи наистина приемаш всичко това?

— Че защо да не го приема? Правителството харчи милиони за търсене на извънземни в космоса, а се оказва, че те са точно тук. Само си помисли какви огромни разходи могат да се спестят. — Крис винаги гледаше да намери начин да омаловажи важността на факултета по физика.

— Не бива да разказваш на никого — побързах да добавя аз. — Малко човеци знаят за нас и трябва да си остане така.

— Рано или късно задължително ще разберем — заяви Крис. — Пък и повечето хора ще бъдат очаровани.

— Мислиш ли? Дали деканът на „Йейл“ ще бъде очарован да открие, че са назначили за преподавател вещица? — Повдигнах вежди. — Родителите на студентите ми дали ще се зарадват, ако научат, че любимите им деца учат за научната революция от вещица?

— Е, деканът може би не. — Крис сниши глас. — Матю нали няма да ме ухапе, за да си мълча?

— Не — уверих го.

Фернандо пъхна крак между вратите на топлата стая и ги побутна.

— Аз не бих имал нищо против да ви ухапя, но само ако ме помолите много любезно. — Той постави поднос на масата. — Сара реши, че може би няма да откажете кафе. Или нещо по-силно. Обадете се, ако имате нужда от нещо друго. И не е нужно да крещите. — Той дари Крис с онази ослепителна усмивка, с която даряваше участничките в Празника на жътвата.

— Мъчиш се да яхнеш неправилния кон, Фернандо — предупредих го аз, докато излизаше.

— И той ли е вампир? — шепнешком попита Крис.

— Да. Зет на Матю е. — Вдигнах бутилката уиски и каничката. — Кафе? Уиски?

— И двете — каза Крис и се протегна за чашата си. Погледна ме разтревожено. — Не си крила вещерската история от леля си, нали?

— Сара също е вещица. И Ем беше. — Налях щедра доза уиски в чашата му и досипах малко кафе. — Това е третата или четвъртата кана за днес, така че е безкофеиново. Иначе щяхме да остъргваме Сара от тавана.

— Да не би кафето да я кара да лети? — Крис отпи глътка, прецени за момент вкуса и добави още уиски.

— В известен смисъл — отвърнах, отворих бутилката с вода и отпих глътка. Бебетата се размърдаха и нежно потупах корема си.

— Не мога да повярвам, че си бременна. — За първи път Крис изглеждаше изумен.

— Току-що научи, че съм прекарала по-голямата част от изминалата година в шестнайсети век, че си имам дракон и че си заобиколен от демони, вампири и вещици, а бременността ми ти се струва най-неправдоподобното нещо, така ли?

— Повярвай ми, скъпа — каза Крис с най-добрия си алабамски акцент. — Това е най-неправдоподобното нещо.

13.

Когато телефонът иззвъня, навън беше пълен мрак. Изтръгнах се от съня и се пресегнах към другата страна на леглото да събудя Матю. Нямаше го.

Претърколих се и вдигнах мобилния от нощната масичка. На екрана беше изписано името Мириам, както и часът. Три сутринта в понеделник. Сърцето ми се разтуптя тревожно. Само спешен случай би я накарал да позвъни в такъв час.

— Мириам? — казах, след като натиснах копчето за свързване.

— Къде е той? — Гласът на Мириам трепереше. — Трябва да говоря с Матю.

— Ще го намеря. Сигурно е долу или е излязъл на лов. — Отметнах завивките. — Станало ли е нещо?

— Да — рязко потвърди Мириам и заговори на друг език, който не разбирах. Ритъмът обаче не можеше да се сбърка. Мириам Шепард се молеше.

Матю нахлу в стаята, следван от Фернандо.

— Ето го и Матю. — Включих спикърфона и му подадох апарата. Нямаше да проведе този разговор на четири очи.

— Какво има, Мириам? — попита Матю.

— Намерих бележка. В пощенската кутия. С уебадрес на нея. — Чу се ругатня, задавено хлипане и Мириам продължи да се моли.

— Кажи ми адреса, Мириам — спокойно рече Матю.

— Той е, Матю. Бенджамин — прошепна тя. — И на плика нямаше печат. Явно още е тук. В Оксфорд.

Скочих от леглото, треперейки в мрака преди зазоряване.

— Прати ми адреса — повтори Матю.

В коридора се появи светлина.

— Какво става? — Крис застана до Фернандо на прага, като търкаше сънените си очи.

— Обажда се колега на Матю от Оксфорд, Мириам Шепард. Нещо е станало в лабораторията — обясних му.

— О. — Крис се прозя. Тръсна глава, за да се разсъни, и се намръщи. — Да не е онази Мириам Шепард, която написа класическата статия как инбридингът при животните в зоопарка води до загуба на хетерозиготността?

Бях прекарала много време сред учени, но това рядко ми помагаше да разбера какво точно казват.

— Същата — промърмори Матю.