Книгата на живота

— Мислех си, че е мъртва — рече Крис.

— Не съвсем — обади се Мириам с пронизителното си сопрано. — С кого говоря?

— Крис... Кристофър Робъртс. От университета в Йейл — запелтечи той. Звучеше като докторант, който се представя на първата си конференция.

— О. Последната ви статия в „Сайънс“ ми хареса. Изследователският ви модел е впечатляващ, макар че заключенията са напълно погрешни. — Мириам звучеше повече като себе си, когато критикуваше колега. Матю също забеляза положителната промяна.

— Накарай я да продължи да говори — прошепна Матю на Крис и даде тиха команда на Фернандо.

— Това Мириам ли е? — попита Сара, докато пъхаше ръцете си в ръкавите на халата си. — Вампирите нямат ли си часовници? Три сутринта е!

— Какво им е на заключенията ми? — недоволно попита Крис.

Фернандо се върна и подаде на Матю лаптопа му. Вече беше включен и сиянието на монитора освети стаята. Сара се пресегна и завъртя ключа, прогонвайки останалата тъмнина. Въпреки това усещах как сенките притискат къщата.

Матю седна на края на леглото с лаптопа на коляно. Фернандо му подхвърли друг мобилен телефон и Матю го включи към компютъра.

— Видя ли съобщението на Бенджамин? — Мириам говореше по-спокойно отпреди, но страхът в гласа й бе все така силен.

— В момента го отварям.

— Не използвай интернет връзката на Сара! — Вълнението й бе осезаемо. — Той следи трафика на сайта. Може да разбере къде сте по айпи адреса.

— Всичко е наред — успокои я Матю. — Използвам телефона на Фернандо. А компютърджиите на Болдуин се погрижиха никой да не може да проследи местоположението ми по него.

Сега разбрах защо Болдуин ни беше осигурил нови мобилни телефони, преди да напуснем Сет-Тур, бе променил всичките ни тарифни планове и беше прекратил договора с интернет доставчика на Сара.

На екрана се появи празна стая. Беше облицована с бели плочки и напълно празна с изключение на стар умивалник с външни тръби и маса за аутопсии. На пода имаше канал. Датата и часът бяха изписани в долния ляв ъгъл, секундите пълзяха напред.

— Какво е онова там? — Крис посочи купчина парцали на пода. Тя се размърда.

— Жена — каза Мириам. — Лежи там, откакто влязох в сайта преди десет минути.

Веднага след като чух думите й, успях да различа тънките ръце и крака, извивката на гърдите и корема. Парцалите отгоре й не бяха достатъчни да я предпазят от студа. Жената потръпна и изскимтя.

— А Бенджамин? — попита Матю, без да сваля поглед от екрана.

— Пресече стаята и й каза нещо. После погледна право към камерата. И се усмихна.

— Каза ли още нещо? — продължи с въпросите Матю.

— Да. „Здрасти, Мириам.“

Крис се наведе над рамото на съпруга ми и докосна тракпада на компютъра. Образът се увеличи.

— По пода има кръв. И тя е окована с вериги за стената. — Крис впери поглед в мен. — Кой е Бенджамин?

— Синът ми. — Матю го стрелна с поглед и отново насочи вниманието си към екрана.

Крис скръсти ръце на гърдите си и се загледа с немигащи очи в образа.

От тонколоните на компютъра зазвуча тиха музика. Жената се сви до стената с широко отворени очи.

— Не — изстена тя. — Не отново. Моля ви. Не. — Гледаше право в камерата. — Помогнете.

По ръцете ми проблеснаха цветове и възлите на китките ми пламнаха. Усетих тръпки — глухи, но нямаше как да ги сбъркам.

— Тя е вещица. Тази жена е вещица. — Докоснах екрана. Когато отдръпнах пръста си, към него бе закрепена тънка зелена нишка.

Нишката се скъса.

— Тя може ли да ни чува? — попитах Матю.

— Не — мрачно отвърна той. — Не ми се вярва. Бенджамин иска аз да го слушам.

— Не говори c гостите. — Синът на Матю не се виждаше никакъв, но познах студения глас. Жената моментално се сви и обгърна тялото си с ръце.

Бенджамин приближи камерата, докато лицето му изпълни екрана. Жената още се виждаше зад рамото му. Беше се постарал с постановката.

— Имаме си още един посетител. Матю, разбира се. Колко хитро, че си маскирал местоположението си. Скъпата Мириам също е все още с нас, доколкото виждам.

Бенджамин отново се усмихна. Нищо чудно, че Мириам беше потресена. Гледката бе ужасяваща — извити устни и мъртви очи, които помнех от Прага. Дори след повече от четири столетия Бенджамин приличаше на мъжа, когото рави Льов наричаше хер Фукс.

— Харесва ли ви лабораторията ми? — Той разпери ръце, показвайки стаята. — Не е оборудвана така добре като твоята, Матю, но аз не се нуждая от много. Опитът наистина е най-добрият учител. Достатъчен ми е единствено отзивчив опитен образец. А топлокръвните разкриват далеч повече от животните.

— Господи — промърмори Матю.

— Надявах се, че при следващия ни разговор ще обсъждаме последния ми успешен експеримент. Нещата обаче не се развиха точно по плана. — Бенджамин завъртя глава и гласът му стана заплашителен. — Нали?

Музиката зазвуча по-силно и жената на пода изстена и се помъчи да запуши ушите си.

— А преди обичаше Бах — с подигравателно тъжен тон подхвърли Бенджамин. — Особено „Страсти по Матея“. Гледам да ги пускам всеки път, когато я вземам. И сега кучката става необяснимо тревожна всеки път, когато чуе първите звуци. — Той затананика мелодията.