Книгата на живота

Двамата с Крис минахме през къщата на път за топлата стая. Щом влязохме, затворих двойната врата.

— Омъжена си за Матю Клермон? — избухна Крис. — Откога?

— От около десет месеца. Всичко стана много бързо — извинително обясних.

— На кого го казваш! — Той сниши глас. — Предупредих те с каква репутация се ползва сред жените. Клермон може да е голям учен, но също така е прочут негодник! Освен това е твърде стар за теб.

— Той е само на трийсет и седем, Крис. — Плюс-минус хиляда и петстотин години. — И да те предупредя, Матю и Фернандо чуват всяка дума, която казваме. — При наличието на вампири една затворена врата изобщо не е гаранция за уединение.

— Как? Да не би приятелят... съпругът ти да е сложил бръмбари в къщата? — рязко попита Крис.

— Не. Той е вампир. Те имат изключително добър слух. — Понякога честността е наистина най-добрата политика.

Тежка саксия се разби в кухнята.

— Вампир. — Погледът на Крис намекваше, че нещо не съм наред с главата. — Като онези по телевизията ли?

— Не точно — предпазливо рекох аз. Когато обясняваш на човеци как всъщност е устроен светът, обикновено здравата ги обезпокояваш. Бях го правила само веднъж досега и се оказа огромна грешка. Съквартирантката ми Мелани от първи курс беше припаднала.

— Вампир — бавно повтори Крис, сякаш премисляше отново всичко.

— По-добре да седнеш. — Посочих канапето. Не исках да си удари главата, ако припадне.

Крис не обърна внимание на поканата ми и се пльосна в креслото. То определено беше по-удобно, но имаше навика да изритва онези, които не харесва. Погледнах го внимателно.

— И ти ли си вампир? — попита Крис.

— Не. — Кацнах несигурно на ръба на люлеещия се стол на баба ми.

— Абсолютно сигурна ли си, че Клермон наистина е такъв? Носиш дете, нали? — Крис се приведе напред, сякаш от отговора зависеха ужасно много неща.

— Деца. — Вдигнах два пръста. — Близнаци.

Той вдигна ръце във въздуха.

— Е, никой вампир не е свалял момиче в „Бъфи“. Нито дори Спайк. А Бог знае, че той никога не практикува безопасен секс.

Сериалът „Омагьосване“ е изиграл ролята на свръхестествен учебник за поколението на родителите ми. За моето беше „Бъфи, убийцата на вампири“. Каквито и създания да беше въвел в света ни Джос Уидън, те имаха да отговарят за много неща. Въздъхнах.

— Абсолютно съм сигурна, че бащата е Матю.

Вниманието на Крис се насочи към шията ми.

— Не ме хапе там.

Очите му се разшириха.

— А къде...? — Той поклати глава. — Не, не ми казвай.

Странно място за теглене на черта, помислих си. Обикновено Крис не беше гнуслив, нито пък превзет. Все пак не беше припаднал. Това бе окуражаващо.

— Приемаш го много добре — посочих аз, благодарна за самообладанието му.

— Аз съм учен. Мога да потисна липсата си на вяра и да остана непредубеден, докато нещо не бъде оборено. — Сега Крис зяпаше Сухото дърво. — Защо има дърво в огнището?

— Добър въпрос. Всъщност, не знаем. Но може би имаш други въпроси, на които мога да отговоря. — Беше тромава покана, но все още се тревожех, че може да припадне.

— Няколко. — Крис отново ме фиксира с тъмните си очи. Не беше вещер, но бе много трудно да го лъжа през всички тези години. — Казваш, че Клермон е вампир, но ти не си. Тогава какво си, Даяна? От известно време знаех, че не си като другите хора.

Не знаех какво да кажа. Как да обясниш на човек, когото обичаш, че си пропуснал да споменеш най-важното за себе си?

— Аз съм най-добрият ти приятел, поне бях, докато не се появи Клермон. Със сигурност ми имаш достатъчно доверие, за да бъдеш открита с мен — насърчи ме Крис. — Каквото и да е, то няма да промени нищо помежду ни.

Зад рамото му едно зелено петънце се понесе към Сухото дърво. Петното прие смътната форма на Бриджит Бишъп с бродираното й елече и дългата пола.

— Бъди предпазлива, дъще. Вятърът духа от север, знак за предстояща битка. Кой ще застане до теб и кой срещу теб?

Имах предостатъчно врагове. Не можех да си позволя да изгубя един приятел.

— Може би ми нямаш достатъчно доверие — тихо рече Крис, когато не отговорих веднага.

— Аз съм вещица — прошепнах едва чуто.

— Добре. — Крис зачака. — И?

— И какво?

— Това ли е? Това ли се страхуваше да ми кажеш?

— Нямам предвид в неопаганистичен смисъл, Крис, макар да съм езичница, разбира се. Имам предвид правеща абракадабри, заклинания и отвари вещица. — В този случай страстта на Крис към телевизионните сериали можеше да се окаже и полезна.

— Имаш ли вълшебна пръчка?

— Не. Но си имам огнедишащ дракон.

— Страхотно. — Той се ухили. — Направо супер. Затова ли стоеше настрана от Ню Хейвън? Да не го водиш на курсове за дресиране на дракони, или нещо подобно?

— Двамата с Матю трябваше бързо да напуснем града, това е. Съжалявам, че не ти казах.

— Къде отидохте?

— В хиляда петстотин и деветдесета.

— И направи ли някакви проучвания? — Крис ме погледна замислено. — Предполагам, че това би довело до какви ли не проблеми с цитирането. Какво би сложила в бележките си под линия? „Личен разговор с Уилям Шекспир“ ли? — Той се разсмя.