Книгата на живота

— Не се дръж с мен снизходително, Клермон. Знам опасностите от изследванията върху хора. Аз съм чернокож от Алабама и израснах в сянката на Тъскиги.* — Крис се обърна към мен. — Не разкривай генетичната си информация пред никого извън тази стая, дори да е облечен в бяла престилка. Всъщност, особено ако е облечен в бяла престилка.

* Градче в Алабама, чиито чернокожи работници изполичари били умишлено заразени със сифилис в началото на 30-те. Експериментът се пазел в тайна десетилетия наред, а когато през 40-те години на 20 в. било открито лекарство срещу сифилис, заразените не били лекувани, за да могат да се наблюдават крайните стадии на заболяването. Експериментът бил прекратен едва през 1972 г. и дава повод на някои привърженици на конспиративни теории да твърдят, че СПИН е умишлено създаден вирус. — Б. пр.

— Благодаря за приноса, Кристофър — сухо рече Матю. — Ще се погрижа да предам идеите ти на останалите от екипа ми.

— И какво ще правим с всичко това? — намеси се Фернандо. — Преди може и да не беше спешно, но сега... — Той погледна въпросително съпруга ми.

— Размножителната програма на Злия копелдак променя всичко — обяви Крис, преди Матю да успее да отвори уста. — Първо трябва да разберем дали кръвожадността е наистина фактор, който прави зачеването възможно, или става дума за комбинация от фактори. Трябва също да установим вероятността децата на Даяна да са заразени с болестта. За целта ще ни трябват генетичните карти на вещица и вампир.

— Ще ти трябва и моята ДНК — тихо допълних аз. — Не всички вещици могат да се възпроизвеждат.

— Значи трябва да е добра вещица? Или лоша? — Глупавите шеги на Крис обикновено ме караха да се усмихвам, но не и този път.

— Трябва да е тъкачка — отвърнах. — Трябва да анализираш конкретно моя геном и да го сравниш с този на други вещици. После трябва да направиш същото с Матю и вампирите без кръвожадност. Трябва да разбираме достатъчно добре болестта, за да можем да я лекуваме, в противен случай Бенджамин и децата му ще продължат да бъдат заплаха.

— Добре тогава. — Крис се плесна по бедрата. — Трябва ни лаборатория. И помощ. Както и куп данни и компютърно време. Мога да впрегна хората си в тази задача.

— Категорично не. — Матю скочи на крака. — Аз също имам лаборатория. Мириам работи върху проблемите на кръвожадността и геномите на създанията от известно време.

— В такъв случай тя трябва да дойде незабавно тук и да донесе със себе си работата си. Студентите ми са добри, Матю. Най-добрите. Ще видят неща, които ти и аз безусловно не виждаме.

— Да. Неща като вампири. И вещици. — Матю прокара пръсти през косата си. Крис сякаш се разтревожи от трансформацията в спретнатия му вид. — Не ми харесва идеята повече човеци да научават за нас.

Думите му ми напомниха кой трябваше да знае за последното съобщение на Бенджамин.

— Маркъс. Трябва да кажем на Маркъс.

Матю набра номера му.

— Матю? Всичко наред ли е? — попита Маркъс веднага щом вдигна.

— Не бих казал. Имаме ситуация. — Набързо му разказа за Бенджамин и отвлечената от него вещица. После съобщи причината. — Ако ти пратя адреса, ще поръчаш ли на Натаниел Уилсън да измисли как да постави сайта под постоянно наблюдение? А ако успее да открие откъде произлиза сигналът, ще ни спести страшно много време — добави.

— Смятай го за направено — отвърна Маркъс.

Матю тъкмо затвори и моят телефон иззвъня.

— Сега пък кой е? — учудих се и погледнах часовника. Слънцето тъкмо беше изгряло. — Ало?

— Слава богу, будна си — с облекчение въздъхна Вивиан Харисън.

— Какво е станало? — Усетих бодване в черния палец.

— Имаме неприятности — мрачно съобщи тя.

— Що за неприятности? — попитах. Сара лепна ухо на телефона ми. Махнах й да се разкара.

— Получих съобщение от Зидони фон Борке — каза Вивиан.

— Коя е Зидони фон Борке? — Никога досега не бях чувала това име.

— Една от вещиците на Паството — отговориха едновременно Вивиан и Сара.

14.

— Сборът се провали на теста. — Вивиан метна чантата си, която беше с размерите на ученическа, на кухненския плот и си наля чаша кафе.

— И тя ли е вещица? — шепнешком ме попита Крис.

— Да — отвърна Вивиан вместо мен и едва сега забеляза приятеля ми.

— О! — Той я погледна преценяващо. — Мога ли да ви взема проба от устната кухина? Безболезнено е.

— Може би по-късно. — Вивиан изведнъж се усети. — Извинете, но кой сте вие?

— Това е Крис Робъртс, Вивиан. Мой колега от „Иейл“. Молекулярен биолог. — Подадох й захарта и ощипах Крис по ръката, за да си трае. — Какво ще кажете да говорим в дневната? Главата ме цепи ужасно и краката ми са се надули като балони.