Книгата на живота

— Заповядайте, професоре. — Грижливият ми сервитьор се бе върнал, обгърнат от свеж аромат на ментови листа. — Ментов чай.

Животът в Ню Хейвън с Матю щеше да наложи някои промени. Малката ми къща на пешеходния участък на Кърт Стрийт беше далеч по-спартанска от жилищата, които бяхме обитавали през последната година, било то в настоящето или в миналото. Бе обзаведена просто, от битпазара, с евтини чамови мебели, останали от докторантските ми дни, и безброй лавици с книги и списания. Леглото ми нямаше горна и долна табла, какво оставаше за балдахин. Но матракът бе широк и гостоприемен и след дългото пътуване от Медисън двамата се бяхме строполили на него със стон на облекчение.

Прекарахме по-голямата част от уикенда в зареждане на къщата с неща от първа необходимост като всяка нормална двойка от Ню Хейвън — вино от магазина на Уитни Авеню за Матю, бакалски стоки за мен и достатъчно електроника, за да оборудваме компютърна лаборатория. Матю беше ужасен, че имам само лаптоп. Излязохме от компютърния магазин на Бродуей с по две от всичко — едно за него и едно за мен. След това се разходихме по пътеките на кампуса, докато камбаните на Харкнес Тауър звъняха. Колежът и градът тепърва започваха да се изпълват със завръщащи се студенти, които се поздравяваха гръмко и се оплакваха от списъците на задължителната литература и от учебните програми.

— Колко е хубаво, че отново съм тук — прошепнах аз и го хванах под ръка. Имах чувството, че потегляме на поредното приключение, само двамата.

Но днес беше различно. Чувствах се не в крак и не в настроение.

— Ето те и теб. — Матю се появи до мен и ме дари с дълга целувка. — Липсваше ми.

Разсмях се.

— Не бяхме заедно час и половина.

— Именно. Прекалено дълго. — Погледът му се плъзна към масата с недокоснатия чайник, към празната жълта страница на бележника ми и неотворения най-нов брой на „Америкън Хисторикъл Ревю“, който бях спасила от претъпканата си пощенска кутия на път към Сайънс Хил. — Как мина сутринта?

— Погрижиха се много добре за мен.

— Както и би трябвало. — По пътя към величествената тухлена сграда Матю бе обяснил, че Маркъс е един от основателите на частния клуб и че той е построен на земя, която някога е била негова.

— Желаете ли нещо, професор Клермон?

Стиснах устни. На гладката кожа между будните очи на съпруга ми се появи малка бръчка.

— Благодаря, Чип, но мисля, че сме готови да тръгваме.

Точно навреме. Събрах си нещата и ги напъхах в голямата куриерска чанта в краката ми.

— Бихте ли записали поръчката на сметката на доктор Уитмор? — промърмори Матю, докато ми помагаше да стана.

— Разбира се — каза Чип. — Няма проблем. Винаги е удоволствие да посрещнем член от семейството на доктор Уитмор.

Като никога изпреварих Матю на излизане.

— Къде е колата? — попитах, оглеждайки паркинга.

— Паркирах на сянка. — Матю взе куриерската чанта от рамото ми. — Ще отидем пеша до лабораторията. Членовете на клуба могат да оставят колите си тук, а лабораторията е съвсем наблизо. — Той ме погледна съчувствено. — И за двама ни е странно, но чувството ще отмине.

Поех дълбоко дъх и кимнах. Матю понесе чантата ми, като я държеше за късата дръжка.

— Ще се почувствам по-добре, когато вляза в библиотеката — казах аз по-скоро за своя утеха, колкото за негова. — Ще се захващаме ли за работа?

Матю протегна свободната си ръка. Хванах я и изражението му омекна.

— Води — рече той.

Пресякохме Уитни Авеню при парка със статуите на динозаври, минахме зад Пибоди и приближихме високата кула, в която се намираше лабораторията на Крис. Забавих крачка. Матю вдигна глава, после погледна още по-нагоре.

— Не. Само не там. По-лошо е и от „Бейнеке“. — Погледът му бе прикован към неприветливите очертания на Клайн Байолъджи Тауър, или КБТ, както бе известна в кампуса. Беше оприличил „Бейнеке“ с нейните бели мраморни стени, изсечени в четвъртити ниши, на огромна форма за ледени кубчета. — Напомня ми за...

— Твоята лаборатория в Оксфорд също не беше произведение на изящното изкуство, доколкото си спомням — изтъкнах, прекъсвайки го, преди да е направил поредната ярка аналогия, която няма да ми излезе никога от главата. — Да вървим.

Сега беше ред на Матю да се колебае. Замърмори, докато вървяхме към сградата, отказа да си сложи синьо-бялата лента с идентификационната карта, когато от охраната го помолиха да го стори, продължи да мърмори в асансьора и гледаше кръвнишки, докато търсехме лабораторията на Крис.

— Всичко ще бъде наред, Матю. Студентите на Крис ще бъдат очаровани да се запознаят с теб — уверих го аз. Матю беше международно известен учен и член на преподавателското тяло на Оксфордския университет. Малко институции впечатляваха „Йейл“, но „Оксфорд“ беше една от тях.

— Последния път, когато си имах работа със студенти, двамата с Хамиш бяхме колеги в „Ол Соулс“. — Матю се извърна, опитвайки се да скрие нервната си възбуда. — Лабораторията ми подхожда повече.

Дръпнах ръката му и го накарах да спре. Накрая той ме погледна в очите.