Книгата на живота

— Разбира се. Как си, Джонатан? — Усетих няколко побутващи погледа да се насочват към мен. В лабораторията на Крис имаше демони. Огледах се в опит да ги позная. После усетих студения поглед на вампир. Стоеше до един заключен шкаф с Бийкър и някаква друга жена. Матю вече го беше забелязал.

— Ричард — хладно му кимна. — Не знаех, че си напуснал „Бъркли“.

— Миналата година. — Изражението на Ричард не трепна.

Изобщо не ми беше минавало през ума, че в лабораторията на Крис вече ще има създания. Бях го посещавала един-два пъти, когато работех сама. Куриерската ми чанта изведнъж натежа от тайните и опасността от възможна катастрофа.

— По-късно ще имаш време да се порадваш на Клермон, Шотгън* — подхвърли Крис и включи лаптопа към проектор. Разнесе се одобрителен смях. — Бейкър, светлините, ако обичаш.

* Пушка (англ.) — Б. пр.

Смехът утихна и светлината намаля. Екипът на Крис насочи вниманието си към бялата дъска. Черно-бели чертички маршируваха по горната част, а излишъкът беше отдолу. Всяка чертичка — или идеограма, както ми бе обяснил Матю снощи — представляваше хромозома.

— Този семестър имаме съвсем нов изследователски проект. — Крис се облегна на бялата дъска. Тъмната му кожа и бялата престилка го правеха да изглежда като поредната идеограма. — Това е нашият субект. Кой иска да ми каже какво представлява той?

— Жив ли е, или мъртъв? — попита хладен женски глас.

— Добър въпрос, Скъли — ухили се Крис.

— Защо питате? — Матю остро погледна към нея. Скъли се размърда смутено.

— Защото, ако е покойник — между другото, субектът е от мъжки пол, — причината за смъртта може да има генетичен компонент — обясни тя.

В желанието си да се изявят докторантите започнаха да подхвърлят редки и смъртоносни генетични увреждания по-бързо, отколкото можеха да ги запишат на лаптопите си.

— Добре, добре — вдигна ръка Крис. — В зоопарка вече няма място за зебри. Да се върнем на основните неща, моля.

В очите на Матю танцуваха развеселени пламъчета. Когато го погледнах неразбиращо, той обясни:

— Студентите често се хвърлят на екзотични обяснения, вместо да се спрат на по-очевидните — например, че пациентът има тежък остър респираторен синдром вместо обикновена настинка. Наричаме ги „зебри“, защото чуват тропота на копита и решават, че са на зебри вместо на коне.

— Благодаря. — Покрай прякорите и дивата фауна бях разбираемо дезориентирана.

— Стига сте се опитвали да се впечатлите един друг и погледнете екрана. Какво виждате? — попита Крис, слагайки край на ескалиращото съперничество.

— От мъжки пол е — каза мършав младеж с папийонка, който използваше обикновен бележник вместо лаптоп. Шотгън и Бейкър се спогледаха и поклатиха глави.

— Скъли вече стигна до това заключение. — Крис изгледа всички нетърпеливо и щракна с пръсти. — Престанете да ме злепоставяте пред „Оксфорд“, или ще вдигате тежести с мен през целия септември.

Всички изстенаха. Физическата форма на Крис беше легендарна, той имаше навик да носи стария си футболен пуловер от „Харвард“ всеки път, когато „Иейл“ участваше в състезания. Беше и единственият професор, когото освиркваха публично и редовно в час.

— Каквото и да е, не е човешко същество — обади се Джонатан. — Има двайсет и четири хромозомни двойки.

Крис погледна часовника си.

— Четири и половина минути. Две минути повече, отколкото предполагах, но много по-бързо, отколкото очакваше професор Клермон.

— Сразен съм, професор Робъртс — благо рече Матю. Екипът на Крис обърна погледи към него. Все още се чудеха какво търси един оксфордски професор в изследователска лаборатория на Иейлския университет.

— Чакайте малко. Оризът има двайсет и четири хромозоми. Да не би да изучаваме ориз? — попита млада жена, която бях видяла да се храни в Бранфорд Колидж.

— Разбира се, че не изучаваме ориз — изгуби търпение Крис.

— Откога оризът прави секс, Хазмат? — Явно онзи умивалник с надписа беше неин.

— Шимпанзе? — Младежът, който направи предположението, беше красив по типично академичен начин, с тъмносиня оксфордска риза и вълниста кафява коса.

Крис огради е червен маркер една от идеограмите в горната част на екрана.

— Това прилича ли на 2А хромозома на шимпанзе?

— Не — оклюма младежът. — Горната част е твърде дълга. Прилича на човешка хромозома 2.

— Защото е човешка хромозома 2. — Крис изтри червения кръг и започна да номерира идеограмите. Стигна до двайсет и четвъртата и я огради. — Ето върху какво ще се съсредоточим този семестър. Хромозома двайсет и четири, известна оттук нататък като ХС, така че изследователският екип, който изучава генномодифицирания ориз в Озбърн, да не се изправи на нокти. Имаме много работа за вършене. ДНК е секвенирана, но са идентифицирани много малко функции на гените.

— Колко са основните двойки? — попита Шотгън.

— Някъде около четирийсет милиона — отвърна Крис.

— Слава богу — промърмори Шотгън, гледайки право към Матю. На мен ми звучеше ужасно много, но се зарадвах, че е доволен.

— Какво означава ХС? — попита една дребна азиатка.