Книгата на живота

— Научи Джак на какви ли не неща. Ани също — казах аз и си спомних как се беше държал с двете деца, които живееха с нас в елизабетински Лондон.

— Онова беше различно. Те бяха... — Гласът на Матю замря и през очите му мина сянка.

— От семейството?

Зачаках отговора му. Той кимна неохотно.

— Студентите искат същото като Ани и Джак — внимание, честност и вяра в тях. Ще се представиш блестящо. Обещавам ти.

— Бих се задоволил и с адекватно — промърмори Матю и огледа коридора. — Ето я и лабораторията на Кристофър. Да вървим. Закани се да анулира картата ми, ако закъснея.

Крис отвори вратата. Беше явно раздразнен. Матю я задържа отворена с крак.

— Още една минута, Клермон, и щях да започна без теб. Здрасти, Даяна — поздрави ме той и ме целуна по бузата. — Не очаквах да те видя тук. Защо не си в „Бейнеке“?

— Имам специална доставка. — Посочих към чантата и Матю ми я подаде. — Листът от Ашмол 782, забрави ли?

— О, вярно. — Крис като че изобщо не проявяваше интерес. Двамата с Матю явно се бяха съсредоточили върху други въпроси.

— Обещахте ми — напомних.

— Да. Ашмол 782. — Крис скръсти ръце на гърдите си. — Къде е Мириам?

— Предадох поканата ти и ще ти спестя отговора й. Ще дойде, когато — и ако — пожелае. — Матю вдигна картата си. Дори от „Човешки ресурси“ не бяха успели му направят лоша снимка. Приличаше на модел. — Аз съм официално служебно лице, поне така ми казаха.

— Добре. Да вървим. — Крис взе бяла престилка от закачалката и я наметна на раменете си. Подаде друга на Матю.

Той я изгледа със съмнение.

— Няма да нося такова нещо.

— Както искаш. Няма престилка, няма достъп до оборудването. Ти си решаваш. — Крис се обърна и се отдалечи.

Някаква жена се спусна към него с наръч листа. Носеше лабораторна престилка с бродирано име КОНЪЛИ, над което с червен маркер бе написано „Бийкър“.*

* Лабораторна стъкленица, мензура (англ.) — Б. пр.

— Благодаря, Бийкър. — Крис прегледа книжата. — Добре. Никой не е отказал.

— Какво е това? — полюбопитствах.

— Формуляри за неразпространение на информация. Крис каза, че вие не сте длъжни да ги попълвате. — Бийкър погледна към Матю и кимна за поздрав. — За нас е чест да ни гостувате, професор Клермон. Аз съм Джой Конъли, пръв помощник на Крис. В момента нямаме мениджър на лабораторията и затова изпълнявам задълженията му, докато Крис открие или Майка Тереза, или Мусолини. Бихте ли прекарали картата през четеца, за да регистрираме кога сте пристигнали? И ще трябва да го направите отново на излизане. Тук всичко се протоколира. — Тя посочи устройството до вратата.

— Благодаря, доктор Конъли. — Матю послушно прекара картата през четеца, но все още не беше облякъл престилката.

— Професор Бишъп също ще трябва да се регистрира. Такива са правилата. И ме наричайте Бийкър, моля. Всички ме наричат така.

— Защо? — попита Матю, докато ровех в чантата си за картата. Както обикновено, намерих я на дъното.

— Крис смята прякорите за по-лесни за помнене — обясни Бийкър.

— В първия си курс имаше седемнайсет момичета на име Ейми и дванайсет момчета на име Джаред — добавих аз. — Едва ли ще се оправи някога.

— За щастие, моята памет е отлична, доктор Конъли. Както и работата ви върху каталитичната РНК, между другото. — Матю се усмихна. Доктор Конъли изглеждаше поласкана.

— Бийкър! — гръмко извика Крис.

— Идвам! — сепна се тя. — Определено се надявам по-скоро да намери Майка Тереза — прошушна ми. — Нямаме нужда от втори Мусолини.

— Майка Тереза умря — отвърнах шепнешком, докато прокарвах картата през четеца.

— Знам. Когато Крис писа длъжностната характеристика за новия мениджър, изискванията включваха „Майка Тереза или Мусолини“. Редактирахме я, естествено. Иначе от „Човешки ресурси“ нямаше да я приемат.

— А как наричаше предишния мениджър? — Почти се страхувах да задам този въпрос.

— Калигула. — Бийкър въздъхна. — Тя определено ни липсва.

Матю ни изчака да влезем и пусна вратата. Бийкър като че ли не се смути от любезния жест. Вратата се затвори плавно зад нас.

Вътре ни чакаше пъстро ято в бели престилки от всички възрасти — старши изследователи като Бийкър, неколцина изтощени на вид постдокторанти и куп докторанти. Повечето седяха на високи столове до лабораторните маси, неколцина се бяха облегнали на умивалници и шкафове. Над един от умивалниците имаше написан на ръка надпис, който доста зловещо обявяваше, че е ЗАПАЗЕН ЗА ХАЗМАТ.* Тина, вечно изтормозената секретарка на Крис, се опитваше да измъкне формулярите изпод кутията безалкохолно, без да помръдне лаптопа на шефа си, който тъкмо зареждаше. Щом влязохме, разговорите секнаха.

* Опасни материали (англ.) — Б. пр.

— Боже мой! Това е... — Една жена зяпна Матю и сложи ръка на устата си. Бяха го разпознали.

— Хей, професор Бишъп! — Един докторант стана и приглади престилката си. Изглеждаше по-изнервен и от Матю. — Джонатан Гарсия. Помните ли ме? История на химията? Преди две години?