Книгата на живота

— Изглеждаш изненадващо добре за някой, който е ходил до шестнайсети век и обратно, Матю. А Даяна е явно enceinte — подхвърли Мириам, използвайки френската дума за „бременна“.

— Благодаря. В къщата на Маркъс ли си отседнала? — попита Матю.

— Онова чудовище на Ориндж Стрийт ли? Няма начин. Мястото е удобно, но от него ме побиват тръпки. — Тя потрепери. — Прекалили са с махагона.

— Можеш да отседнеш при нас на Кърт Стрийт — предложих аз. — Има свободна стая на третия етаж. Ще бъдеш самостоятелна.

— Благодаря, но съм зад ъгъла. В кооперацията на Галоуглас — отвърна Мириам.

— Каква кооперация? — намръщи се Матю.

— Онази, която купи на Устър Скуеър. Някаква преустроена църква. Много е приятна — малко прекалено датска като декор, но определено за предпочитане пред тъмния и мрачен период на Маркъс. — Мириам изгледа остро Матю. — Галоуглас каза ли ти, че идва с мен?

— Не, нищо не ми е казвал. — Матю прокара пръсти през косата си.

Много добре знаех какво си мисли съпругът ми — Дьо Клермон са преминали в режим на свръхзащита. Само че сега не защитаваха само мен. А и Матю.

16.

— Боя се, че новината не е добра. — Устните на Люси Мериуедър се свиха в съчувствена гримаса. Тя беше библиотекар в „Бейнеке“ и ми беше помагала години наред, както в проучването ми, така и в случаите, когато водех в библиотеката студенти, за да работят с редките книги. — Ако искаш да прегледаш Ръкопис 408, ще трябва да го направиш в отделна стая с куратор. И има ограничение от трийсет минути. Няма да ти позволят да седнеш в читалнята с него.

— Трийсет минути? С куратор? — Бях потресена от ограниченията след прекараните десет месеца с Матю, който никога не обръщаше внимание на правила и регулации. — Аз съм професор от „Йейл“. Защо трябва някакъв куратор да ме наглежда като бавачка?

— Такива са правилата за всички, дори за нашия факултет. Всичко е онлайн — напомни ми Люси.

Но компютърното изображение, колкото и висока да е резолюцията му, нямаше да ми даде информацията, от която се нуждаех. За последен път бях видяла ръкописа на Войнич, сега Ръкопис MS 408 на библиотеката за редки книги „Бейнеке“, през 1591 година, когато Матю беше донесъл книгата от библиотеката на доктор Дий в двора на император Рудолф в Прага с надеждата, че ще можем да я сменим с Книгата на живота. Сега се надявах, че ръкописът ще хвърли светлина върху онова, което може да е сторил Едуард Кели с липсващите листа от Книгата на живота.

Търсех улики за местоположението им откакто отидохме в Медисън. На единия лист имаше рисунка на две люспести същества с дълги опашки, чиято кръв се изливаше в кръгъл съд. Другият представляваше великолепно изображение на дърво, по чиито клони имаше невъзможна комбинация от цветове, плодове и листа, а стволът му беше от гърчещи се човешки тела. Бях се надявала, че откриването на страниците ще бъде сравнително лесно в епохата на интернет търсачките и дигитализираните изображения. Засега се оказваше, че случаят не е такъв.

— Може би, ако успея да обясня защо трябва да видиш самата книга... — Гласът на Люси замря.

Но как можех да й кажа, че книгата ми е нужна, за да използвам магия върху нея?

Та това беше библиотека „Бейнеке“, за бога.

Ако някой разбере, кариерата ми ще бъде съсипана.

— Утре ще погледна Войнич. — Надявах се, че дотогава ще измисля друг план, тъй като едва ли щях да съм в състояние да измъкна книгата на сенките на майка ми и да скалъпвам нови заклинания пред куратор. Жонглирането с битието ми на вещица и на учен се оказваше трудно. — Пристигнаха ли другите книги, които поисках?

— Да. — Люси повдигна вежди, докато плъзгаше по бюрото колекцията средновековни магически текстове наред с няколко ранни печатни книги. — Да не променяш фокуса на изследванията си?

В усилията си да бъда подготвена за всяка магическа ситуация, когато дойде време да взема Ашмол 782 и да върна липсващите листа, бях поръчала книги, които биха могли да ме вдъхновят да изтъка нови заклинания от висшата магия. Макар че книгата на майка ми беше ценен източник, от опит знаех колко са западнали съвременните вещици в сравнение с онези от миналото.

— Алхимията и магията не са напълно отделни теми — защитих се аз. Сара и Ем години наред се бяха опитвали да ме накарат да го разбера. Най-сетне им вярвах.

Настаних се в читалнята. Магическите ръкописи бяха интригуващи, както се бях надявала, покрити със знаци, напомнящи за тъкачни възли, както и силни и точни грамарии. Ранните печатни книги за вещерския занаят обаче, повечето от които ми бяха познати единствено по заглавие и репутация, бяха ужасяващи. Всяка преливаше от омраза — към вещиците и всичко, което беше различно, бунтовно или отказваше да се приспособи към очакванията на обществото.

Часове по-късно, все още кипнала от отровните твърдения на Жан Боден,* че всички гадни мнения за вещиците и злите им дела са напълно основателни, върнах книгите и ръкописите на Люси и се уговорихме на следващия ден в девет сутринта да видя ръкописа на Войнич в присъствието на главния куратор.