Книгата на живота

Краткият контакт предизвика нова експлозия от лица, които преливаха едно в друго — алчната физиономия на император Рудолф; поредица непознати мъже, облечени в дрехи от различни периоди, двама от които духовници; жена, която си води подробни бележки; друга жена, прибираща книги в сандък. И демонът Едуард Кели, който скришом пъха нещо в корицата.

— Има и много поражения по долния ръб, където ръкописът се е допирал до тялото, ако са го пренасяли. — В пълно неведение за картините, преминаващи през третото ми вещерско око, Люси се вгледа в страницата.

— Дрехите от онова време сигурно са били доста мазни. Повечето хора не са ли носели вълна?

— Вълна и коприна. — Поколебах се и реших да рискувам всичко — библиотечната си карта, репутацията, може би дори работата си. — Мога ли да те помоля за нещо, Люси?

Тя ме погледна предпазливо.

— Зависи.

— Искам да поставя длан върху страницата. Само за малко. — Наблюдавах я внимателно, за да преценя дали не смята да извика охраната на помощ.

— Не можеш да докосваш страниците, Даяна. Знаеш го. Ако ти позволя, ще ме уволнят.

Кимнах.

— Знам. Съжалявам, че те поставих в такова трудно положение.

— Защо искаш да я докосваш? — попита тя след кратко мълчание. Любопитството й се беше засилило.

— Имам шесто чувство, когато става дума за стари книги. Понякога долавям информация, която не се вижда с просто око. — Думите ми прозвучаха по-шантаво, отколкото бях очаквала.

— Да не си някаква книжна вещица? — присви очи Люси.

— Точно такава съм — разсмях се аз.

— Иска ми се да ти помогна, Даяна, но има камери — макар че няма звук, слава богу. Всичко ставащо тук се записва, а и някой трябва да гледа мониторите всеки път, когато стаята е заета. — Тя поклати глава. — Прекалено рисковано е.

— Ами ако никой не види какво правя?

— Ако извадиш от строя камерата или сложиш дъвка на обектива, каквито опити е имало, охраната ще пристигне на петата секунда — отвърна Люси.

— Нямах намерение да използвам точно дъвка, но нещо такова. — Увих познатото прикриващо заклинание около себе си. Щеше да направи всяка магия почти невидима. После обърнах дясната си ръка и докоснах с палеца си върха на безименния пръст, прищипвайки зелената и жълтата нишка, които се събраха на малък вързоп. Двата цвята се сливаха с неестественото жълто-зелено, която беше добре за дезориентиращи и заблуждаващи заклинания. Смятах да ги завържа в петия възел, тъй като охранителните камери определено представляваха предизвикателство. Образът на петия възел пламна в очакване на дясната ми китка.

— Хубави татуировки — отбеляза Люси, загледана в ръцете ми. — Защо си избрала сиво мастило?

Сиви ли? Магията изпълваше въздуха и ръцете ми бяха покрити с всички цветове на дъгата. Изтърсих първото, което ми хрумна.

— Защото сивото отива на всичко.

— О! Хитро. — Въпреки всичко, тя изглеждаше озадачена.

Върнах се към заклинанието си. Трябваше му малко черно към жълтото и зеленото. Придърпах фините черни нишки около левия палец и ги пъхнах през примката на десния палец и безименния пръст. Резултатът приличаше на мудра, една от позициите на ръцете в йога.

— С възел пет магията върви напред — прошепнах, представяйки си завършената плетка с третото си око. Усуканите жълто-зелена и черна нишка се вързаха в петорен възел.

— Да не би току-що да омагьоса Войнич? — разтревожено попита Люси.

— Разбира се, че не. — След опита ми с омагьосани ръкописи не бих направила с лекота подобно нещо. — Само въздуха около него.

За да й покажа какво имам предвид, преместих ръка над първата страница и я задържах на около пет сантиметра от нея. Благодарение на заклинанието пръстите ми сякаш спряха в долната част на книгата.

— Хм, Даяна? Каквото и да опитваш, не се е получило. Просто докосваш ръба на страницата, както и би трябвало — каза Люси.

— Всъщност, ръката ми е ето тук. — Размърдах пръсти, за да се покажат над горния ръб на книгата. Беше като стария фокус, при който слагат жена в сандък и го разрязват на две. — Опитай. Още не докосвай страницата, просто плъзни ръката си така, че да покрие текста.

Дръпнах ръката си, за да направя място на Люси. Следвайки напътствията ми, тя плъзна ръка между Войнич и заблуждаващото заклинание. Ръката й сякаш спря, когато стигна края на книгата, но при по-добро вглеждане се виждаше, че предмишницата й е станала по-къса. Тя бързо се дръпна, сякаш беше докоснала нагорещен тиган. После се обърна към мен и ме зяпна.

— Ти си вещица. — Люси преглътна и се усмихна. — Ама че облекчение. Винаги съм подозирала, че криеш нещо, и се страхувах, че може да е нещо неприятно или дори незаконно. — Подобно на Крис, тя изобщо не изглеждаше изненадана, че вещици наистина съществуват.

— Ще ми позволиш ли да наруша правилата? — Погледнах към Войнич.

— Само ако ми кажеш какво си научила. Проклетият ръкопис е същинска напаст. Получаваме по десет искания на ден да бъде разгледан и отхвърляме повечето. — Люси се върна на мястото си и зае бдителна позиция. — Само внимавай. Ако някой те види, ще изгубиш библиотечните си права. А не мисля, че би оцеляла, ако ти забранят да посещаваш „Бейнеке“.