Книгата на живота

* Френски философ (1529-1596). — Б. пр.

Изкачих тежко стъпалата до основното ниво на библиотеката. Тук затворените в стъкло книги образуваха гръбначния стълб на „Бейнеке“, сърцевината на познанието и идеите, около които е била изградена колекцията. Редове и редове редки книги заемаха лавиците, окъпани в светлина. Беше спираща дъха гледка, която ми напомни за целта ми като историк — да преоткрия забравените истини, съдържащи се в тези стари прашни томове.

Матю ме чакаше отвън. Беше се облегнал на ниската стена, гледаща към скулптурната градина на библиотеката, кръстосал крака в глезените, и преглеждаше съобщенията на телефона си. Той усети присъствието ми, вдигна очи и се усмихна.

Никое живо създание не би устояло на тази усмивка или на съсредоточеността на тези сиво-зелени очи.

— Как мина денят? — попита ме той, след като ме целуна. Бях го помолила да не ми пише непрекъснато есемеси и той като никога ме послуша. В резултат наистина не знаеше как е минал денят ми.

— Малко обезкуражаващо. Май изследователските ми умения са поръждясали след толкова време. Пък и — снижих глас аз — всички книги ми изглеждат шантаво. Толкова са стари и опърпани в сравнение с вида им през шестнайсети век.

Матю отметна глава назад и се разсмя.

— Не бях се замислял за това. Средата ти също се е променила, откакто за последен път се занимава с алхимия в замъка Бейнард. — Той погледна през рамо към „Бейнеке“. — Знам, че библиотеката е архитектурно съкровище, но въпреки това си мисля, че ми прилича на форма за лед.

— Така си е — с усмивка се съгласих аз. — Предполагам, че ако ти я беше построил, щеше да прилича на норманска кула или романски манастир.

— Мислех си за нещо далеч по-модерно, като готика — подразни ме Матю. — Готова ли си да се прибираме?

— Повече от готова — отвърнах, изгаряйки от желание да оставя Жан Боден колкото се може по-скоро зад гърба си.

Той посочи чантата ми за книги.

— Може ли?

Обикновено Матю не питаше. Опитваше се да не ме задушава, точно както се стараеше да обуздава прекаленото си желание да ме защитава. Наградих го с усмивка и му подадох чантата, без да кажа нито дума.

— Къде е Роджър? — попитах Люси и погледнах часовника си. Разполагах точно с трийсет минути с ръкописа на Войнич, а куратора го нямаше никакъв.

— Обади се, че е болен, както прави всеки първи учебен ден. Не може да понася истерията и всички първокурсници, които молят да бъдат упътени нанякъде. Ще трябва да се задоволиш с мен. — Тя вдигна кутията, в която се намираше MS 408.

— Звучи добре. — Опитах се да скрия вълнението си. Май точно от това се нуждаех.

Люси ме отведе в малка стаичка с гледащи към читалнята прозорци, лошо осветление и оръфана поставка за книги от дунапрен. Монтираните високо на стените охранителни камери трябваше да откажат всеки читател от намерението му да открадне или повреди някоя от безценните книги на „Бейнеке“.

— Няма да пускам часовника, докато не я извадиш. — Люси ми подаде кутията с ръкописа. Носеше само това. Нямаше документи, материали за четене и дори мобилен телефон, които да я разсейват от работата й да ме наблюдава.

Макар че обикновено прелиствах ръкописите, за да гледам илюстрациите, реших да не бързам с Войнич. Плъзнах пръсти по отпуснатата подвързия от велум — ранния еквивалент на меките корици. Картини изпълниха съзнанието ми, вещерското ми докосване разкри, че подвързията е била добавена няколко века след написването на книгата и най-малко петдесет години след като я бях държала в библиотеката на Дий. Различих лицето на подвързвана и характерната за седемнайсети век прическа, когато докоснах гръбчето.

Внимателно положих ръкописа върху очакващата дунапренена поставка и го отворих. Наведох се, докато носът ми едва не докосна първата, покрита с петна страница.

— Какво правиш, Даяна? Душиш ли го? — тихо се засмя Люси.

— Всъщност точно това правя. — Ако исках Люси да ми съдейства за странните ми молби тази сутрин, трябваше да бъда колкото се може по-честна.

Обхваната от любопитство, тя се приближи до масата и също помириса добре Войнич.

— Мирише ми на стар ръкопис. Книжните червеи здравата са се потрудили. — Люси намести очилата си за четене и се вгледа още по-внимателно.

— През седемнайсети век Робърт Хук е изучавал книжните червеи под микроскопа си. Наричал ги „зъбите на времето“. — Като гледах първата страница на ръкописа, разбирах причината. Беше цялата надупчена в горния ляв ъгъл и долното поле. И на двете места имаше петна. — Мисля, че червеите са били привличани от мазнините, оставяни от пръстите на читателите върху пергамента.

— Какво те кара да смяташ така? — попита Люси. Точно реакцията, на която се бях надявала.

— Пораженията са най-големи там, където читателят е докосвал пергамента, за да го прелисти. — Поставих пръст върху ъгъла на страницата, сякаш сочех към нещо.