Книгата на живота

Поех дълбоко дъх и се загледах в отворената книга. Ключът към активирането на моята магия бе любопитството. Но ако исках нещо повече от главозамайващ калейдоскоп от лица, трябваше да формулирам внимателно въпрос, преди да поставя длан върху пергамента. Бях по-сигурна от всеки друг път, че книгата съдържа важни сведения за Книгата на живота и липсващите и листа. Имах обаче само един шанс да разбера какви са те.

— Какво е пъхнал Едуард Кели в книгата и какво се е случило с него? — прошепнах аз, преди да погледна надолу и леко да положа длан върху първото фолио на ръкописа.

Пред очите ми се появи една от липсващите страници на Книгата на живота — илюстрацията на дървото със ствола от гърчещите се човешки форми. Беше сива и призрачна, достатъчно прозрачна, за да виждам през нея ръката си и текста върху първото фолио на ръкописа.

Върху първата неясна страница се появи втора — два дракона, изливащи кръвта си в съд под тях.

След това върху двете нематериални страници се наложи трета — илюстрацията на алхимическата сватба.

За момент пластовете от текст и картина останаха натрупани една върху друга в магически палимпсест върху покрития с петна пергамент на Войнич. След това алхимическата сватба се стопи, последвана от илюстрацията с двата дракона. Страницата с дървото обаче остана.

Изпълнена с надеждата, че изображението е станало истинско, вдигнах ръка от страницата и я отдръпнах. Събрах възела в сърцето на заклинанието и го натиснах в гумата си за моливи, с което я направих за момент невидима, и разкрих ръкопис MS 408. Сърцето ми се сви. Нямаше никакъв липсващ лист от Книгата на живота.

— Не беше ли онова, което очакваше да видиш? — Люси ме погледна съчувствено.

— Не. Преди тук е имало нещо, няколко страници от друг ръкопис, но те отдавна са изчезнали. — Прищипах основата на носа си.

— Може би в записите за продажбите се споменава за тях. Имаме кутии с книжа за движението на ръкописа. Искаш ли да ги видиш? — предложи тя.

Датите на продажба на книгата и имената на купувачите и продавачите й можеха да се съберат в генеалогия, която описва историята на ръкописа и достига до настоящето, и тази генеалогия можеше да ни подскаже и кой може да е притежавал илюстрациите на дървото и драконите, които Кели бе взел от Книгата на живота.

— Определено! — съгласих се с радост.

Люси прибра Войнич и върна кутията в хранилището. Малко по-късно се върна с количка, натоварена с папки, кутии, различни бележници и тубус.

— Това е всичко за Войнич, в цялата му объркваща слава. Преравяно е хиляди пъти от изследователи, но никой не беше търсил три липсващи листа от ръкопис. — Тя погледна към уединената стая. — Ела. Ще ти помогна да преровиш всичко това.

Отне ни половин час само да организираме материалите на дългата маса. Част бяха абсолютно безполезни — тубусът и албумът бяха пълни с вестникарски изрезки, стари фотоси, лекции и статии за ръкописа след покупката му от колекционера Уилфрид Войнич през 1912 година. Въпреки това оставаха папки, пълни с кореспонденция, написани на ръка бележки и куп бележници запазени от жената на Уилфрид — Етел.

— Това е копие от химичния анализ на ръкописа, разпечатка на каталожната информация и списък на всички, получили достъп до него през последните три години. — Люси ми връчи наръч документи. — Можеш да ги задържиш. Не казвай обаче на никого, че съм ти дала списъка на посетителите на библиотеката.

Матю трябваше да прегледа химията заедно с мен — ставаше въпрос за използваните в ръкописа мастила, а тази тема беше интересна и за двама ни. Списъкът на виделите ръкописа се оказа изненадващо кратък. Вече почти никой не се допускаше до него. Онези, които бяха получили достъп, бяха предимно учени — специалист по история на науката от университета на Южна Калифорния и друг от Кал Стейт Фулертън, математик криптограф от „Принстън“ и друг от Австралия. Бях пила кафе с един от посетителите, преди да замина за Оксфорд — писател, който се интересуваше от алхимия. Едно име обаче направо изскочи от страницата.

Питър Нокс беше разглеждал ръкописа на Войнич през май, преди смъртта на Емили.

— Копеле. — Пръстите ми изтръпнаха и възлите на китките започнаха да парят предупредително.

— Нещо не е наред ли? — попита Люси.

— В списъка има име, което не очаквах да видя.

— А! Научен съперник — велемъдро кимна тя.

— Може и така да се каже. — Само че проблемът ми с Нокс беше повече от спор между съперничещи си интерпретации на историята. Беше война. И ако исках да я спечеля, трябваше да го изпреваря, за да атакувам.

Проблемът бе, че имах малко опит в издирването на ръкописи и установяването на произхода им. Документите, които познавах най-добре, бяха принадлежали на химика Робърт Бойл. Всички седемдесет и четири тома били предоставени на Кралското дружество през 1769 година и подобно на всичко друго в архивите на дружеството, били грижливо описани, каталогизирани и индексирани.

— Ако искам да проследя собствениците на ръкописа на Войнич, откъде трябва да започна? — запитах се на глас, като се взирах в материалите.