Книгата на живота

— Крис обича да дава прякори на хората. — Галоуглас се обърна към Матю. — Нарече те Улфман. Как нарича Мириам?

Матю се замисли за момент.

— Мириам.

— Именно. — Галоуглас се ухили до уши.

Матю изруга.

— Спокойно, чичо. Мириам не е катурвала мъж, откакто Бертран беше убит.

— Мириам... и човек? — Матю изглеждаше потресен.

— Нищо няма да излезе от това — успокои го Галоуглас, докато вратата на асансьора се отваряше. — Ще разбие сърцето на Крис, разбира се, но в случая нищо не можем да направим.

Бях много благодарна на Мириам. Сега Матю и Галоуглас можеха да се тревожат и за друг, освен за мен.

— Горкото момче — въздъхна Галоуглас, натисна копчето и вратата на асансьора се затвори. Докато се спускахме, той стисна юмруци и кокалчетата му изпукаха. — Може пък в края на краищата да се боря с него. Един добър пердах винаги прочиства ума.

Преди няколко дни щях да се разтревожа дали вампирите биха оцелели в „Иейл“ сред студенти и преподаватели.

Сега се питах дали „Иейл“ би оцелял от вампирите.

17.

Стоях пред хладилника и се взирах в снимките на децата ни, обвила корема си с ръце. Къде се беше изнизал септември?

Триизмерните ултразвукови снимки на Бебе А и Бебе Б (двамата с Матю бяхме предпочели да не научаваме пола на двете деца) бяха необичайни. Вместо познатия призрачен силует, който бях виждала на снимките на бременни приятелки, на тези имаше подробни образи на лица със сбърчени вежди, напъхани в устите палци, съвършени устни. Протегнах пръст и докоснах нослето на Бебе Б.

Хладни ръце ме обгърнаха отзад и високо мускулесто тяло се изправи зад мен като стабилен стълб, на който да се облегна. Матю леко натисна едно място на няколко сантиметра над срамната кост.

— Нослето на Б е точно там на снимката — тихо рече той. Другата му ръка спря малко по-нагоре върху издутия корем. — Бебе А пък е било тук.

Стояхме мълчаливо, докато веригата, която винаги ме свързваше с Матю, се разшири, за да побере и тези две ярки, крехки връзки. От месеци знаех, че децата на Матю — нашите деца — растат в мен. Но не го чувствах. Сега всичко стана различно, когато видях личицата им, смръщени съсредоточено, сякаш вършеха тежката работа по осъществяването си.

— Какво мислиш? — попита той, заинтригуван от дългото ми мълчание.

— Не мисля. Чувствам. — А онова, което чувствах, беше невъзможно да се опише.

Смехът му бе тих, сякаш не искаше да нарушава съня на бебетата.

— И двете са добре — уверих го аз. — Нормални. Съвършени.

— Напълно здрави са. Но нито едно от тях няма да е нормално. И слава богу за това. — Той ме целуна. — Какъв ти е графикът за днес?

— Още работа в библиотеката. — Първоначалната магическа следа, която обещаваше да разкрие съдбата на поне един от липсващите листа на Книгата на живота, се бе превърнала в седмици тежко научно бъхтене. Двете с Люси работехме здравата да открием как ръкописът на Войнич е попаднал в ръцете на Атанасий Кирхер и по-късно в библиотеката на „Иейл“ с надеждата да намерим следа от мистериозната илюстрация с дървото, която остана наложена върху Войнич за няколко безценни мига. Бяхме си устроили лагер в малката уединена стая, в която бях използвала заклинанието, за да не бъдем прекъсвани от растящия брой студенти и преподаватели, използващи съседната читалня. Там изучавахме списъци и индекси на кореспонденцията на Кирхер и написахме десетки писма до различни експерти в Съединените щати и в чужбина, но без конкретни резултати.

— Помниш ли какво каза докторът за почивките? — попита Матю. С изключение на ултразвука, посещението в лекарския кабинет бе досадно. Гинеколожката ми бе напълнила главата с опасностите от преждевременното раждане и прееклампсията, колко е важно да не се обезводнявам и как тялото ми се нуждае от допълнителна почивка.

— Кръвното ми е добре. — Това беше един от най-големите рискове — комбинацията от обезводняване, умора и стрес можеше да доведе до внезапно скачане на кръвното налягане.

— Знам. — Следенето на кръвното ми налягане беше отговорност на съпруга ми вампир и Матю приемаше сериозно задачата. — Но няма да остане такова, ако продължаваш се натоварваш.

— В двайсет и петата седмица съм, Матю. Почти октомври е.

— И това го знам.

След 1 октомври трябваше да престана да се занимавам с каквото и да било. Ако останехме в Ню Хейвън, където можехме да продължим да работим, единственият начин да стигнем до Бодлианската библиотека щеше да е с някаква комбинация от кораб, самолет и автомобил. Дори сега ми бе забранено да летя повече от три часа.

— Все пак можем да стигнем до Оксфорд със самолет. — Матю беше наясно с тревогите ми. — Ще се наложи да спираме в Монреал, после в Нюфаундленд, Исландия и Ирландия, но ако трябва да стигнеш до Лондон, можем да се справим. — Изражението му показваше, че двамата май имаме различни идеи по въпроса какви обстоятелства могат да оправдаят пресичането на Атлантика на подобни подскоци. — Разбира се, можем да заминем за Европа още сега, ако предпочиташ.

— Хайде да не си навличаме ненужни неприятности. — Отдръпнах се от него. — Кажи ми как мина денят ти.