Книгата на живота

— Крис и Мириам смятат, че имат нов подход към разбирането на кръвожадността — поде той. — Възнамеряват да претърсят моя геном, като използват една от теориите на Маркъс за некодиращата ДНК. Работната им хипотеза е, че тя може да съдържа задействащи механизми, които контролират как и до каква степен се проявява кръвожадността у даден индивид.

— Става въпрос за боклучавата ДНК, онези деветдесет и осем процента от генома, които не кодират създаването на белтъци, нали? — Извадих бутилка вода от хладилника и я отворих, за да демонстрирам решимостта си да се поддържам хидратирана.

— Точно така. Все още не си падам по идеята, но доводите, които изтъкват, са убедителни. — Матю ме погледна иронично. — Наистина съм древно Менделово изкопаемо, точно както каза Крис.

— Да, но си моето Менделово изкопаемо — заявих аз. Матю се разсмя. — И ако хипотезата на Маркъс е правилна, какво ще означава това за откриването на лек?

Усмивката му помръкна.

— Може да означава, че няма лек, че кръвожадността е наследствено генетично заболяване, което се развива в отговор на множество фактори. Може да бъде далеч по-лесно да се излекува болест с конкретен причинител, като бацил, или мутация на един-единствен ген.

— Съдържанието на моя геном може ли да помогне? — Имаше много дискусии за бебетата след ултразвука и умувания какъв ефект ще има кръвта на вещица, и по-точно на тъкачка, върху гена на кръвожадността. Не исках децата ми да се превърнат в опитни зайчета, особено след като видях ужасяващата лаборатория на Бенджамин, но нямах нищо против да допринеса за напредъка на науката.

— Не искам твоята ДНК да се подлага на още научни изследвания. — Матю отиде до прозореца. — Изобщо не трябваше да ти вземам онези проби в Оксфорд.

Сподавих въздишката си. Покрай всяка трудно спечелена свобода, която ми даваше Матю, и покрай всяко съзнателно усилие, което правеше да не ме задушава със собственическото си чувство, авторитарните му нагласи трябваше да намерят нов отдушник. Все едно гледах как някой се мъчи да издигне бент на буйна река. И неспособността на Матю да открие Бенджамин и да освободи пленената вещица само влошаваше положението. Всяка следа, която получаваше за местоположението на Бенджамин, удряше на камък, също като моите опити да проследя липсващите листа на Ашмол 782. Преди да се опитам да изляза на глава с него, телефонът ми иззвъня. Сигналът беше специален — началото на „Съчувствие към дявола“ на „Ролинг Стоунс“ — и още не бях успяла да го сменя. При програмирането на телефона някой го беше свързал неотменимо с едно от имената в указателя ми.

— Брат ти се обажда. — Тонът на Матю можеше да накара и Олд Фейтфул* да замръзне.

* Гейзер в Йелоустоун — Б. пр.

— Какво искаш, Болдуин? — Нямаше нужда от любезни встъпления.

— Липсата ти на вяра ме наранява, сестро. — Болдуин се разсмя. — В Ню Йорк съм. Помислих си дали да не дойда в Ню Хейвън и да се уверя, че си се устроила добре.

Благодарение на вампирския си слух Матю чуваше идеално разговора. Ругатнята му беше попарваща.

— Матю е с мен. Галоуглас и Мириам са на една пряка от нас. Гледай си работата. — Отдръпнах телефона от ухото си, изгаряйки от нетърпение да прекъсна колкото се може по-скоро връзката.

— Даяна. — Гласът на Болдуин успя да достигне дори до моя ограничен слух.

Отново вдигнах телефона до ухото си.

— В лабораторията на Матю работи и друг вампир. Напоследък се подвизава под името Ричард Белингам.

— Да. — Погледът ми се насочи към Матю, който стоеше в измамно спокойна поза до прозореца — леко разкрачен, с ръце зад гърба. Беше готов за скок.

— Внимавай с него. — Тонът на Болдуин стана равен. — Не ме принуждавай да нареждам на Матю да се отърве от него. Но ще го направя без никакво колебание, ако реша, че притежава информация, която може да се окаже... трудна... за фамилията.

— Той знае, че съм вещица. И че съм бременна. — Беше очевидно, че Болдуин вече знае много за живота ни в Ню Хейвън. Нямаше смисъл да крия истината.

— Всеки вампир в онова провинциално градче го знае. А те пътуват до Ню Йорк. При това често. — Болдуин замълча за момент. — В моето семейство, ако забъркаш каша, сам си я чистиш. Или Матю го прави. Това са възможностите ти.

— Винаги е огромно удоволствие да те чуя, братко.

Болдуин просто се разсмя.

— Това ли е всичко, милорд?

— Правилното е „сир“. Нужно ли е да опреснявам паметта ти за вампирските правила и етикет?

— Не — почти изплюх думата.

— Добре. Кажи на Матю да престане да блокира повикванията ми и няма да се налага да повтаряме този разговор.

Връзката прекъсна.

— Ши... — започнах аз.

Матю изтръгна телефона от ръката ми и го запрати през стаята. Чу се задоволителен звън на счупено стъкло, когато апаратът се удари в полицата на неизползваната камина. После ръцете му обгърнаха лицето ми, сякаш моментът на насилие преди малко е бил мираж.