Книгата на живота

— Сега трябва да си взема друг телефон. — Погледнах в буреносните очи на Матю. Те чудесно показваха състоянието на ума му — сиви, когато е спокоен, зелени, когато зениците му се разширяваха от емоции и запълваха всичко освен тесен пръстен около ириса. В момента сивото и зеленото се бореха за надмощие.

— Болдуин несъмнено ще ти прати нов още преди да е свършил денят. — Вниманието на Матю бе насочено към пулсиращата вена на шията ми.

— Да се надяваме, че брат ти няма да реши да го достави лично.

Погледът му се насочи към устните ми.

— Той не е мой брат. А твой.

— Привет на къщата! — гръмко и жизнерадостно обяви Галоуглас от долния етаж.

Целувката на Матю бе силна и настоятелна. Дадох му всичко, от което се нуждаеше, като нарочно отпуснах гръбнак и устни, за да може да усети, поне за момента, че той командва.

— О! Извинете. Да дойда ли по-късно? — попита Галоуглас от стълбите. После ноздрите му се разшириха, когато долови силния аромат на карамфил на съпруга ми. — Матю, нещо не с наред ли?

— Нищо, което внезапната и на пръв поглед случайна смърт на Болдуин не би поправило — мрачно рече Матю.

— Значи обичайните неща. Реших, че може да искаш да изпратя леля до библиотеката.

— Защо? — попита Матю.

— Мириам се обади. В настроение е и иска „да се откопчиш от кюлотите на Даяна и да се замъкнеш в лабораторията й“. — Галоуглас направи справка с дланта си, на която беше написано нещо. — Да. Точно така го каза.

— Ще си взема чантата — промърморих и се отдръпнах от Матю.

— Здравейте, Ананас и Бобче. — Галоуглас зяпна очарован снимките на хладилника. Смяташе, че имената Бебе А и Бебе Б са под достойнството им и затова им беше лепнал прякорите. — Бобче има пръстите на баба. Забелязал ли си го, Матю?

Галоуглас продължи да се държи непринудено и да бъбри, докато вървяхме през кампуса. Матю ни изпрати до „Бейнеке“, сякаш очакваше Болдуин да се надигне от тротоара пред нас с нов телефон и поредното страховито предупреждение.

Изпитах истинско облекчение, когато оставих Дьо Клермон зад гърба си и отворих вратата на стаята.

— Никога не съм виждала такъв заплетен произход! — възкликна Люси в мига, в който влязох. — Нима и Джон Дий е притежавал Войнич?

— Точно така. — Оставих на масата бележника и молива. Това бяха единствените неща, които носех, ако не се брои магията. За щастие, силите ми не можеха да се засекат от детекторите за метал. — Дий дал ръкописа на Войнич на император Рудолф в замяна на Ашмол 782. — Всъщност историята беше малко по-заплетена, както често се случва, когато Галоуглас и Матю са замесени в прехвърлянето на собственост.

— Онзи ръкопис от Бодлианската библиотека с трите липсващи листа ли? — Люси се хвана за главата и се загледа в купищата бележки, изрезки и кореспонденция, покриващи масата.

— Едуард Кели откъснал листата, преди Ашмол 782 да бъде върнат в Англия. Временно ги скрил във Войнич. В един момент дал на някого два от тях, но запазил третия за себе си — онзи с илюстрацията с дървото. — Беше наистина ужасно оплетено.

— Значи именно Кели е дал ръкописа на Войнич заедно с илюстрацията на ботаника на император Рудолф, онзи Якоб Тепенец, чийто подпис е на гърба на първото фолио. — Мастилото беше избледняло от времето, но Люси ми беше показала снимки, направени на ултравиолетова светлина.

— Вероятно — казах.

— И след ботаника книгата е станала собственост на алхимик? — Тя си записа нещо в своята история на ръкописа. Записките изглеждаха доста объркани с постоянните ни зачертавания и добавяния.

— Георг Бареш. Не успях да открия много за него. — Прегледах бележките си. — Бил е приятел на Тепенец и Марци е придобил Войнич от него.

— Илюстрациите на странната флора от ръкописа на Войнич със сигурност биха заинтригували един ботаник, да не говорим за дървото от Ашмол 782. Но защо един алхимик ще проявява интерес към тях? — недоумяваше Люси.

— Защото някои от илюстрациите в ръкописа на Войнич напомнят алхимически апарат. Съставките и процесите, необходими за получаването на философски камък, са били ревниво пазени тайни и алхимиците често ги криели в символични растения, животни и дори хора. — Книгата на живота съдържаше същата мощна комбинация от реално и символично.

— А Атанасий Кирхер се е интересувал и от думи, и от символи. Затова си мисля, че би проявил интерес към илюстрацията с дървото, както и към Войнич — замислено рече Люси.

— Да. Затова липсващото писмо, което Георг Бареш твърди, че е пратил на Кирхер през хиляда шестстотин трийсет и седма, е толкова важно. — Плъзнах папката към нея. — Специалистката по Кирхер, която познавам от „Станфорд“, е в Рим. Тя предложи да порови в архивите на Григорианския университет, където се съхранява основната част от кореспонденцията на Кирхер. Изпрати ми препис на писмото от Бареш до Кирхер от хиляда шестстотин трийсет и девета. В него се споменава за кореспонденцията им, но йезуитите й казали, че оригиналът липсва.

— Когато библиотекари ти казват, че нещо „е изгубено“, винаги се чудя дали наистина е така — промърмори Люси.

— Аз също. — Помислих си иронично за опита ми с Ашмол 782.