Кресчендо

— Марси може и да е пила, но е твърде вероятно да си спомня какво е видяла. Знаеш, че падналите ангели и нефилимите се стараят да не се набиват в очи, а човек с голяма уста като Марси е заплаха за тайната им. Най-малко от всичко искат тя да оповести публично какво е видяла. Светът си върви много по-гладко, когато хората не подозират тези тайни. Познавам падналите ангели, които са замесени. — Той стисна зъби. — Ще направят всичко възможно да затворят устата на Марси.

Прониза ме страх за Марси, но го прогоних. Откога на Пач му пукаше какво се случва с Марси? Откога се притесняваше повече за нея, отколкото за мен?

— Опитвам се да проявя загриженост, но ти сякаш си загрижен достатъчно и за двама ни. — Завъртях топката на вратата и отворих широко. — Може би трябва да отидеш да провериш как е Марси и дали повърхностната й рана заздравява както трябва.

Той дръпна ръката ми и затвори вратата с крак.

— Случват се по-важни неща от мен, теб и Марси. — Поколеба се, сякаш искаше да каже още нещо, но в последния момент успя да замълчи.

— Мен, теб и Марси ли? И откога слагаш трима ни в едно изречение? Откога тя изобщо значи нещо за теб? — попитах остро.

Той обхвана тила си с длан — съдейки по вида му, явно прекрасно съзнаваше, че трябва внимателно да подбере думите си.

— Просто ми кажи какво мислиш! — изстрелях аз. — Изплюй камъчето! Достатъчно неприятно е, че нямам представа какво чувстваш, камо ли какво мислиш!

Пач се огледа, сякаш се чудеше дали не говоря на някой друг.

— Да изплюя камъчето ли? — попита той мрачно и невярващо. Дори раздразнено. — Нали това се опитвам да направя? Ако се успокоиш, ще успея. Но в момента изпадаш в истерия, каквото и да кажа.

Присвих очи.

— Имам право да се сърдя. Не искаш да ми кажеш какво си търсил пред къщата на Марси снощи.

Пач отчаяно вдигна ръце. Ето пак, качваше жестът му.

— Преди два месеца — подех, опитвайки се да придам на тона си малко гордост, за да прикрия треперенето, — Ви, мама… изобщо всички… ме предупреждаваха, че ти си мъж, който гледа на момичетата като на завоевания. Твърдяха, че съм само поредната резка по колана ти, поредното наивно момиченце, което си съблазнил за собствено удоволствие. Твърдяха, че щом се влюбя в теб, ще си тръгнеш. — Преглътнах мъчително. — Трябва да се уверя, че не са били прави.

Макар да не исках да си спомням предната вечер, споменът изплува пределно ясно. Пред очите ми мина цялата унизителна сцена с ярки подробности. Казах му, че го обичам, а той ме заряза. Можех да тълкувам мълчанието му по стотици начини и нито един от тях не вещаеше нищо добро.

Пач поклати невярващо глава.

— Искаш да те уверя, че грешиш? Обаче имам усещането, че няма да ми повярваш, каквото и да ти кажа — изгледа ме гневно той.

— Отдаден ли си на тази връзка, колкото и аз? — Не можех да не го попитам. Не и след снощи, когато всичко беше започнало да се разпада. Внезапно си дадох сметка, че нямам представа какви са истинските чувства на Пач към мен. Мислех, че означавам всичко за него, но ако виждах само онова, което ми се иска? Ако ужасно много бях преувеличила чувствата му? Приковах погледа му — не исках да го улеснявам, не исках да му давам нов шанс да заобиколи въпроса. Трябваше да знам. — Обичаш ли ме?

Не мога да ти отговоря, каза ми той, говорейки с мислите ми. Беше дарба, каквато притежаваха всички ангели, но не разбирах защо бе избрал да я използва точно сега.

— Утре ще намина, наспи се добре — додаде той гласно и се запъти към вратата.

— Когато се целуваме, преструваш ли се?

Замръзна на място. Поредното невярващо поклащане на главата.

— Да се преструвам?

— Когато те докосвам, усещаш ли нещо? Докъде стига желанието ти? Изпитваш ли поне бледо подобие на онова, което изпитвам аз?

Пач ме наблюдаваше мълчаливо.

— Нора…

— Искам честен отговор.

След малко отговори:

— Емоционално да.

— Но физически не, така ли? Как може да имаме връзка, след като нямам никаква представа какво означава тя за теб? Да не би да усещам нещата на съвсем различно ниво? Защото точно така се чувствам. И никак не ми е приятно — додадох. — Не искам да ме целуваш, понеже така е прието. Не искам да се преструваш, че това означава нещо, след като в действителност е само преструвка.

— Само преструвка ли? Чуваш ли се какво говориш? — Той облегна глава на стената и отново се засмя мрачно. Стрелна ме с кос поглед: — Приключи ли с обвиненията?

— За смешно ли го намираш? — блъсна ме нова вълна от гняв.

— Точно обратното. — Преди да успея да кажа още нещо, той се извърна към вратата. — Обади ми се, когато си готова да разговаряме разумно.

— Какво означава това?

— Означава, че си луда. Направо си невъзможна.

— Аз ли съм луда?

Хвана брадичката ми и положи бърза и груба целувка върху устните ми.

— Аз също съм луд, че го търпя.

Освободих се и недоволно разтърках брадичката си.

— Заради мен се отказа да станеш човек и какво, това ли получавам? Гадже, което виси пред къщата на Марси, но не иска да ми каже защо. Гадже, което ме зарязва при първата разпра. Знаеш ли какво, ти си кретен.