Кресчендо

Черен облак надвисна над разговора. В нощта, когато Джулс умря, в спортната зала имаше само трима човека и аз бях единият. Не съм разказала на Ви всичко, което се случи, а само толкова, че да престане да ме подпитва, и в името на нейната безопасност възнамерявах нещата да си останат така.

* * *

През остатъка от деня двете с Ви обикаляхме с колата, събирахме молби за работа от местните заведения за бързо хранене, така че се прибрах чак в шест и половина. Оставих ключовете си върху бюфета и проверих телефонния секретар за съобщения. Имаше едно от мама. Била в Мишо Маркет и купувала чеснови питки, лазаня и евтино вино, но се кълнеше, че ще успее да се прибере, преди да пристигнат двамата Парнел.

Изтрих съобщението и се качих горе в спалнята си. Тъй като сутринта не си бях взела душ, реших, че трябва поне да се преоблека, за да сведа щетите до минимум. Всеки мой спомен, свързан със Скот Парнел, беше неприятен, но какво да се прави. Тъкмо започнах да си разкопчавам жилетката, когато на входната врата се почука.

Пач, с ръце в джобовете.

Обикновено направо се хвърлях в прегръдката му, но днес се въздържах. Предната вечер му бях казала, че го обичам, а той беше изчезнал яко дим и изглежда се беше навъртал край къщата на Марси. Люшках се между наранена гордост, гняв и несигурност. Надявах се резервираното ми мълчание да му подскаже, че нещо не е наред и че ще си остане така, докато не предприеме мерки да оправи положението, като или се извини, или ми даде обяснение.

— Здрасти — поздравих престорено небрежно. — Снощи забрави да ми се обадиш. Къде се изгуби?

— Наблизо. Няма ли да ме поканиш да вляза?

Не го направих.

— Радвам се, че къщата на Марси е, така да се каже… наблизо.

В очите му за миг просветна изненада и потвърди онова, което не исках да повярвам: Марси казваше истината.

— Ще ми кажеш ли какво става? — попитах по-враждебно. — Ще ми обясниш ли какво търсиш пред къщата й посред нощ?

— Май ревнуваш, ангелче. — Може би малко ме дразнеше, но за разлика от друг път в тона му не долавях закачливост или нежност.

— Може би няма да ревнувам, ако ми дадеш основание да не ревнувам — изстрелях в отговор. — Какво търсеше пред къщата й?

— Имах работа.

Веждите ми отхвърчаха нагоре.

— Не знаех, че двамата с Марси имате някаква работа.

— Имаме, но е само това. Работа.

— Нещо против да обясниш? — Между думите ми беше натъпкана огромна доза укор.

— Обвиняваш ли ме в нещо?

— Трябва ли?

Пач обикновено майсторски прикриваше чувствата си, но този път стисна устни.

— Не.

— След като присъствието ти пред къщата й снощи е толкова невинно, защо ти е трудно да ми обясниш какво си търсил там?

— Не ми е трудно — отговори той, старателно претегляйки всяка дума. — Не ти казвам, понеже причината да бъда пред къщата на Марси няма нищо общо с нас.

Как така да няма нищо общо с нас? Марси беше единственият човек, който се възползваше от всяка възможност да ме нападне и да ме унижи. През последните десет години тя ме дразнеше, разпространяваше ужасни слухове за мен и ме унижаваше публично. Как така Пач ще смята, че тук няма нищо лично? Как така ще си въобразява, че просто ще се примиря с положението и няма да задавам въпроси? И най-вече не проумяваше ли, че съм ужасена да не би Марси да го използва, за да ме нарани? Ако тя подозираше, че той проявява и най-малък интерес към мен, щеше да направи всичко по силите си да ми го открадне. Дори мисълта да загубя Пач ми беше непоносима, а ако ми го отнемеше Марси, това щеше да ме убие.

Завладяна от този внезапен страх, казах:

— Не идвай повече, докато не си готов да ми кажеш какво си търсил пред къщата й.

Пач нетърпеливо се шмугна в къщата и затвори вратата.

— Не съм дошъл да спорим. Исках само да ти кажа, че днес следобед Марси си имаше неприятности.

Пак ли Марси? Не смяташе ли, че вече достатъчно надълбоко рови в раната? Опитах да запазя спокойствие достатъчно дълго, за да го изслушам, но вече ми идеше да се разкрещя.

— Нима? — попитах хладно.

— Пострада, докато група паднали ангели се опитваха да принудят един нефилим да им се закълне във вярност в тоалетната в игралата зала на Бо. Той нямаше шестнайсет, така че не можеха да го принудят, но се позабавляваха да опитат. Доста го понакълцаха и му счупиха няколко ребра. И тогава влезе Марси. Доста понаквасена, затова обърка тоалетните. Падналият ангел на пост извади нож. В момента тя е в болницата, но скоро ще я изпишат. Повърхностна рана.

Пулсът ми се ускори — новината за раняването на Марси ме разстрои, но не исках да го показвам пред Пач. Сковано кръстосах ръце.

— Боже, добре ли е нефилимът?

Смътно си спомнях как преди време Пач ми обясняваше, че падналите ангели не могат да принудят нефилим да им се закълне във вярност, преди да е навършил шестнайсет. Както и той не можеше да ме пожертва, за да получи свое човешко тяло, преди да стана на шестнайсет. Шестнайсет беше загадъчна и вълшебна възраст, дори критична в света на ангелите и на нефилимите.

Пач ме изгледа с едва доловимо гневно негодувание.