Кресчендо

Настаних се на съседния стол и сипах зърнена закуска в купата си. Мама беше сервирала каничка мляко и ягоди, така че си добавих и от двете. Стараех се да внимавам какво ям, но ми беше много по-лесно, когато мама си беше у дома и се грижеше на масата да има нещо, което не просто изгълтвам за десет секунди.

— Добре ли спа? — попита тя.

Кимнах, понеже тъкмо бях лапнала лъжица зърнена закуска.

— Снощи забравих да те питам — в крайна сметка разведе ли Скот из града?

— Отложих обиколката. — Най-добре беше да оставим нещата така. Не бях сигурна как би реагирала, ако установи, че съм го проследила на пристана, а после съм прекарала вечерта с него в билярдна зала в Спрингвейл.

Мама сбърчи нос:

— На дим ли ми мирише?

По дяволите.

— Запалих свещи тази сутрин в стаята си — отговорих и съжалих, че не си бях взела душ. Сигурна бях, че мирисът от „Зи“ все още се усещаше по косата ми, по чаршафите ми, по дрехите ми.

Тя се намръщи:

— Не, определено ми мирише на дим. — Бутна стола назад и очевидно се накани да започне да разследва.

Нямаше смисъл да увъртам. Нервно се почесах по челото.

— Снощи бях в една билярдна зала.

— С Пач ли? — Отдавна бяхме наложили едно правило — при никакви обстоятелства да не излизам с Пач, когато мама не си е у дома.

— Да, и той беше там.

— И?

— Не отидох там с него. Отидох със Скот. — Съдейки по изражението й, явно това беше още по-зле. — Само че преди да избухнеш — побързах да продължа, — искам да ти кажа, че направо умирах от любопитство. Не мога да се примиря, че семейство Парнел правят всичко възможно да скрият тъмното минало на Скот. Защо всеки път, когато госпожа Парнел отвори уста, Скот е на сантиметри от нея и я наблюдава зорко като ястреб? Какво толкова лошо може да е направил?

Очаквах мама да скочи на крака и да ми заяви, че съм наказана от секундата, когато днес се прибера от училище, чак до Четвърти юли, но тя каза:

— И аз го забелязах.

— Не знам дали си въобразявам, но тя като че ли се страхува от него — продължих с облекчение, понеже мама явно предпочиташе да обсъждаме Скот, а не наказанието ми, задето съм ходила в съмнителна билярдна зала.

— Защо една майка ще се плаши от сина си? — запита се мама на глас.

— Според мен тя знае тайната му. Известно й е какво е направил. А той знае, че тя знае.

Може би тайната на Скот беше, че е нефилим, но се съмнявах. Съдейки по реакцията му снощи, когато го нападна нефилимът с червения потник, подозирах, че той няма представа каква е природата му всъщност и на какво е способен. Може би беше забелязал невероятната си сила и способността си да разговаря мислено с хората, но сигурно не можеше да им намери обяснение. Но ако Скот и майка му не се мъчеха да скрият потеклото му на нефилим, тогава какво пазеха в тайна? Какво толкова беше извършил, което не биваше да излезе на бял свят?

* * *

Трийсет минути по-късно влязох в кабинета по химия и заварих Марси на масата ни да разговаря по мобилния си телефон, пренебрегнала най-безцеремонно забраната за мобилните, която висеше на дъската. Когато ме видя, ми обърна гръб и закри устата си с ръка, явно за да се уедини. Като че ли ми пукаше. Когато стигнах до мястото си, единственото, което чух от разговора, беше:

— Обичам те.

Тя прибра телефона си в джоб в предната част на раничката си и ми се усмихна.

— Гаджето ми. Той не учи в гимназията.

Тутакси ме обзе съмнение и се запитах дали Пач е бил от другата страна на линията, но той се закле, че случилото се между него и Марси предната вечер няма никакво значение. Можех да избирам или да изпадна в неистова ревност, или да му повярвам. Кимнах съчувствено:

— Сигурно не е лесно да се срещаш с изключен ученик.

— Много смешно. За твое сведение, днес след часовете ще изпратя съобщение на всички поканени на ежегодното ми лятно парти във вторник вечерта. Ти си в списъка — подметна небрежно. — Най-сигурният начин да саботираш социалния си живот е да не дойдеш на партито ми… Но пък защо да се притесняваш, че ще саботираш нещо, което така или иначе нямаш.

— Ежегодно лятно парти ли? За пръв път чувам.

Тя извади пудриерата си, която беше протрила кръг на задния джоб на джинсите й, и си напудри носи.

— Защото досега не съм те канила.

Добре, я да видим. Защо ме канеше Марси? Макар че коефициентът ми на интелигентност беше два пъти по-висок от нейния, би трябвало да е забелязала, че отношенията ни са ледени. А също и че нямаме общи приятели. Нито пък интереси.

— О, Марси, много мило, че ме каниш. Малко е неочаквано, но все пак е мило. Ще се постарая да дойда. — Но няма да се престаравам.

Марси се наведе към мен:

— Видях те снощи.

Сърцето ми леко ускори ритъм, но успях да запазя тона си равнодушен. Дори безпристрастен.

— Да, и аз те видях.

— Беше малко… откачено. — Тя остави твърдението си някак недовършено, като че ли искаше аз да го доразвия.

— Май да.

— Май да ли? Видя ли щеката за билярд? Никога досега не съм виждала такова нещо. Той проби с нея масата! Каменна плоча!