Кресчендо

— Някакво готино маце на име Марси ми каза. Срещнах я на бензиностанцията и тя дойде и ми се представи. Между другото, заяви, че ти си загубенячка.

— Марси ли ти каза за мен и Пач? — Гръбнакът ми се скова.

— Да ти дам ли един съвет? Един съвет като момче на момиче. Забрави за Пач. Продължи напред. Намери някой, който е като теб. Учи, играе шах, събира умрели буболечки… и сериозно си помисли дали да не си боядисаш косата.

— Моля?

Скот се прокашля в шепа, но аз забелязах, че всъщност прикрива усмивката си.

— Да си го кажем направо — червенокоските са бедствие.

— Аз не съм червенокоска — присвих очи.

Сега вече той се ухили широко:

— Можеше и да е по-зле — да имаш оранжева коса. Като вещица.

— С всички ли си такъв гадняр? Затова нямаш приятели.

— Просто съм малко нескопосан.

Вдигнах слънчевите си очила на върха на главата си и го погледнах право в очите.

— За твое сведение, не играя шах и не събирам буболечки.

— Обаче зубкаш. Знам, че е така. Познавам такива като теб. Ти си голяма сухарка. Обичаен случай на обсесивно-компулсивно разстройство.

Зяпнах.

— Добре, може и да уча, но не съм скучна — не чак толкова. — Поне се надявах да е така. — Очевидно изобщо не ме познаваш.

— Да-а-а-а.

— Добре — заявих отбранително. — Има ли нещо, което те интересува, но на което според теб никога няма да се навия?

Скот се почеса зад ухото.

— Ходила ли си на надсвирване на групи? Шумна импровизирана музика. Шумна и необуздана тълпа. Скандален секс в тоалетните. Десет пъти повече адреналин, отколкото в „Зи“.

— Не — отговорих малко колебливо.

— Ще те взема в неделя вечер. Носи си фалшива лична карта. — Той изви вежди и ме удостои с подигравателна усмивка.

— Няма проблем — отговорих и се помъчих да си придам небрежен вид. Щях да съжалявам, ако отново излезех със Скот, но нямаше просто да си стоя тук и той да ме обижда, че съм скучна. И категорично нямаше да му позволя да ме нарича червенокоска. — Какво да облека?

— Възможно най-малкото в рамките на закона.

Едва не се задавих.

— Не знаех, че толкова си падаш по бандите — казах, след като възстанових дишането си.

— Свирех бас в Портланд в една банда, която се казваше „Гийзър“. Надявам се някоя местна група да ме хареса. Планът е да си потърся такава в неделя вечер.

— Ще бъде забавно — излъгах. — Брой и мен.

Винаги можех да се откажа впоследствие. В момента ме интересуваше само Скот да не ме нарече отново „сухарка“ в лицето.

Разделихме се, а когато се върнах в пекарната, заварих Ви пред моята наполовина изядена поничка.

— Предупредих те — каза тя, когато проследи погледа ми към поничката. — Какво искаше Скоти?

— Покани ме на надсвирване между групи.

— Мили боже!

— За последен път ти казвам, че не се утешавам с него.

— Както кажеш.

— Нора Грей?

Двете с Ви вдигнахме поглед и видяхме, че една от служителките в пекарната е застанала до масата ни. Униформата й се състоеше от лилаво поло и лилава табелка с името — Маделин.

— Извинете, вие ли сте Нора Грей? — попита тя за втори път.

— Да — отговорих, мъчейки се да проумея откъде ми знае името.

Беше притиснала към гърдите си кафеникав плик, който сега ми подаде:

— Това е за вас.

— Какво е? — попитах, поемайки плика.

— Един тип влезе и ме помоли да ви го предам — сви рамене тя.

— Какъв тип? — попита Ви и изпъна шия, за да погледне пред пекарната.

— Вече си тръгна. Каза, че е важно Нора да получи плика. Реших, че е гаджето ви. Един мъж пък изпрати тук цветя и ни помоли да ги поднесем на приятелката му. Тя седеше на масата отзад в ъгъла — посочи момичето и се усмихна. — Още си го спомням.

Пъхнах пръст под капачето на плика и надникнах вътре. Имаше някакво листче и пръстен. Нищо повече.

Вдигнах поглед към Маделин, чиято буза беше изцапана с брашно.

— Сигурна ли сте, че е за мен?

— Мъжът погледна към вас и ми каза: „Предайте го на Нора Грей“. Нали вие сте Нора Грей?

Понечих да бръкна в плика, но Ви положи ръка върху моята.

— Не се сърдете — каза тя на Маделин, — но бихме искали да ни оставите насаме.

— От кого е според теб? — попитах Ви, след като момичето се отдалечи достатъчно.

— Не знам, но цялата настръхнах, когато тя ти донесе плика.

При думите на Ви студени тръпки плъзнаха и по моя гръбнак.

— Смяташ ли, че може да е Скот?

— Не знам. Какво има в плика? — Тя плъзна стола си до моя, за да вижда по-добре.

Извадих пръстена и двете мълчаливо го разгледахме. На мен щеше да ми е широк дори на палеца — беше мъжки пръстен, железен, а горе, където обикновено имаше камък, се виждаше релефен отпечатък — ръка, стисната в заплашителен юмрук. Изпъкналата част на пръстена беше почерняла — явно в някакъв момент беше горяла.

— Какво, за бога… — поде Ви.

Млъкна, когато извадих и листа. С черно мастило пишеше:

„Пръстенът е на Черната ръка. Той уби баща ти.“

Осма глава

Ви първа скочи от стола си.

Настигнах я на входа на пекарната и двете заедно изхвърчахме на ослепителното слънце навън. Заслонихме очите си с ръка и огледахме тротоара в двете посоки. Притичахме до пясъка и направихме същото. По плажа имаше хора, но не забелязах нито едно познато лице.