Кресчендо

— Нуждая се от кола, а за да си купя, ми трябват пари. Следователно — и работа. — В главата си имах списък с причините, поради които трябваше да си купя онзи фолксваген кабриолет: колата беше малка и лесна за паркиране, беше и икономична — допълнителен плюс, като се има предвид, че едва ли щях да разполагам с достатъчно пари за бензин, след като платя хиляда долара за колата. И макар да съзнавах, че е нелепо да усещам връзка с нещо неодушевено и практично като кола, започвах да гледам на кабриолета като на метафора за промяната в живота си. Свобода да ходя, когато и където си поискам. Свобода да започна на чисто. Свобода от Пач и от всичките ни общи спомени, които още не бях намерила начин да затворя някъде.

— Майка ми е приятелка с един от нощните управители в „Енцо“ — търсят бариста.

— Не разбирам нищо от тази работа — свих рамене.

— Правиш кафе, наливаш го, поднасяш го на нетърпеливите клиенти. Какво му е трудното?

* * *

Четирийсет и пет минути по-късно двете с Ви бяхме на брега, разхождахме се по дъсчената променада, отлагахме писането на домашните и разсеяно зяпахме витрините. Понеже и двете нямахме работа, а следователно — и пари, просто усъвършенствахме умението си да зяпаме. Стигнахме в края на пътеката и забелязахме някаква пекарна. Буквално чувах как устата на Ви се пълни със слюнка, докато надничахме през витрината към тавите с понички.

— Мисля, че мина цял час, откакто ядох за последно — оповести тя. — Понички с глазура, дръжте се, идваме. Аз черпя. — Беше четири крачки пред мен и вече отваряше вратата.

— Нали щеше да отслабнеш с десет килограма заради банските. Нали уж имаше едър кокал и искаше да изглеждаш добре с Риксън.

— Ама наистина те бива да скапеш настроението на човек. Какво толкова ще ми навреди една поничка?

Никога не бях виждала Ви да изяжда само една поничка, но си замълчах.

Поръчахме шест понички с глазура и тъкмо се настанихме на маса до прозореца, когато забелязах Скот отвън. Беше долепил челото си до стъклото и се усмихваше. На мен. Изненадах се и малко се сепнах. Повика ме навън с извит показалец.

— Веднага се връщам — казах на Ви.

Тя проследи погледа ми.

— Това не е ли Скоти Хубавеца?

— Не го наричай така. Какво стана със Скоти Пикльото?

— Пораснал е. За какво иска да говори с теб? — По лицето й се изписа нещо като прозрение. — О, не, не. Не може да се разтушаваш с него. Той носи неприятности — сама го каза. Нали щяхме да ти търсим свестен бой скаут?

Преметнах чантата си през рамо.

— Не се разтушавам с него. Какво? — попитах в отговор на погледа, с който тя ме удостои. — Да не очакваш да си седя и да се преструвам, че не го виждам?

Тя разпери ръце:

— Само побързай, иначе поничката ти ще попадне в списъка на застрашените видове.

Излязох навън, завих и се запътих към мястото, където стоеше Скот преди малко. Беше се облегнал на една пейка на алеята, пъхнал палци в джобовете си.

— Оцеля ли след снощи? — попитах.

— Е, тук съм, нали?

Той се усмихна.

— Май не си свикнала на такива вълнения?

Не му напомних, че всъщност той лежеше проснат върху маса за билярд със забита щека на сантиметри от ухото му.

— Съжалявам, че те зарязах — каза Скот. — Явно си намерила кой да те откара.

— Не се притеснявай — троснах се аз и изобщо не си направих труда да прикривам раздразнението си. — Вече знам, че не трябва да излизам с теб.

— Ще ти се реванширам. Имаш ли време да хапнем по нещо? — попита той и посочи към ресторанта надолу по алеята. „Алфео“. Преди години бях ходила там с татко и си спомнях, че беше доста скъпичко. Единственото нещо за по-малко от пет долара беше вода. В най-добрия случай — кока-кола. Предвид раздутите цени и компанията — в крайна сметка, последният ми свързан със Скот спомен беше как се опитва да ми вдигне ризата с билярдна щека, — исках просто да се върна и да си изям поничката.

— Не мога. Тук съм с Ви. Какво стана снощи в „Зи“, след като си тръгнах?

— Върнах си парите. — Нещо в тона му ми подсказа, че надали е било толкова просто.

— Нашите пари — поправих го.

— Твоята половина е вкъщи — неопределено отбеляза той. — Ще ти ги донеса довечера.

Да, бе. Имах усещането, че вече е профукал всички пари, че и отгоре.

— Ами онзи тип с червения потник? — попитах.

— Разкара се.

— Изглеждаше доста силен. Ти какво ще кажеш? У него имаше нещо… различно.

Изпитвах го, мъчех се да установя колко знае, но той отговори разсеяно:

— Да, струва ми се. Е, майка ми непрекъснато ми натяква да излизам и да си намеря нови приятели. Не се обиждай, Грей, обаче ти не си мой тип. Рано или късно ще се разкарам. О, не плачи! Спомни си щастливите ни мигове заедно и това ще ти донесе утеха.

— Домъкна ме тук, за да сложиш край на приятелството ни? Как извадих този късмет?

Скот се засмя.

— Мислех да се заема с гаджето ти. Как се казваше? Обаче май само си въобразяваш, че ти е гадже. Никога не съм ви виждал заедно.

— Скъсахме.

Нещо подобно на разкривена усмивка плъзна по лицето му.

— Да, и аз така чух, но исках да видя дали ще потвърдиш.

— Чул си за мен и за Пач?