Кресчендо

— Има си име за момичета като теб, Нора Грей. Откачалки. Ти си като досадна муха, която никой не може да прогони. — Върнахме се до патрулната кола и той измъкна отвътре радиостанцията. — Искам някой да мине през библиотеката и да провери компютърната зала. Кажете ми какво сте открили — каза той на диспечерката. Облегна се на колата и погледна часовника си.

— Според теб след колко минути ще ми се обадят? Разполагам с признанието ти, Нора. Мога да те арестувам за влизане с взлом и вандализъм.

— Ако бях влязла с взлом, нямаше да се окажа държана в библиотеката против волята си — обясних притеснено.

— Ако някой насила те е затворил в интернет залата, какво търсеше на Хикъри с осемдесет километра в час?

— Успях да се измъкна от стаята, докато онзи се качваше с асансьора.

— Онзи ли? Видя ли го? Опиши извършителя.

— Не го видях, но беше мъж. Стъпваше тежко, докато слизаше по стълбите да ме хване. Твърде тежко за жена.

— Запъваш се. Обикновено това означава, че човекът лъже.

— Не лъжа. Бях затворена в интернет залата и някой се качваше с асансьора, за да ме хване.

— Добре.

— Кой друг ще е в сградата толкова късно? — попитах остро.

— Портиерът? — с лекота подметна той.

— Не беше облечен като портиер. Когато погледнах нагоре по стълбите, видях тъмен панталон и тъмни гуменки.

— Значи, като се изправиш в съда, ще се проявиш като специалист по портиерското облекло.

— Онзи тип ме проследи от библиотеката, качи се в колата си и ме преследваше. Портиер не би постъпил така.

Радиото изпращя и детектив Басо се наведе в колата, за да вземе приемника.

— Обиколих библиотеката — съобщи мъжки глас.

— Нищо.

Детектив Басо ме стрелна подозрително с поглед.

— Нищо? Сигурен ли си?

— Повтарям — нищо.

Нищо? Вместо облекчение изпитах паника. Бях разбила стъклената врата на интернет залата. Наистина бях. Съвсем реално се случи. Не си въобразявах. Не…

Успокой се, наредих си. И преди се беше случвало. Нищо ново. Преди все се оказваше, че някой погажда номера на съзнанието ми. Някой действаше зад кулисите и се опитваше да ме манипулира. Отново ли се случваше? Но защо? Трябваше да го обмисля. Поклатих глава и изпитах абсурдното желание жестът да ми помогне да намеря отговор.

Детектив Басо откъсна горното листче от кочана си с фишовете и ми го тикна в ръката.

Погледнах сумата най-долу.

— Двеста двайсет и девет долара?

— Караше с трийсет над позволената скорост, и то чужда кола. Плати си глобата или ще се видим в съда.

— Аз… нямам толкова пари.

— Намери си работа. Може така да престанеш да се забъркваш в неприятности.

— Моля ви, не го правете — примолих му се толкова жаловито, колкото бях способна.

Детектив Басо ме изгледа.

— Преди два месеца едно момче без лични документи, без семейство и без никакво известно минало се оказа мъртво в гимнастическия салон на училището.

— Смъртта на Джулс беше определена като самоубийство — отговорих автоматично, но по тила ми се търкулнаха капчици пот. Какво общо имаше това с моята глоба?

— През нощта, когато той изчезна, психоложката на гимназията подпали къщата ти, после и тя изчезна. Има връзка между тези два странни инцидента. — Тъмните му очи ме приковаха. — Ти.

— Какво намеквате?

— Кажи ми какво се случи наистина през онази нощ, и фишът ти за глобата ще изчезне.

— Не знам какво се е случило — излъгах, понеже нямах друг изход. Ако му кажех истината, щях да загазя повече, отколкото ако си платях фиша. Не можех да разкажа на детектив Басо за ангелите и за нефилимите. Той никога нямаше да ми повярва, ако признаех, че Дабрия е била ангел на смъртта. Нито че Джулс е бил потомък на паднал ангел.

— Ти решаваш — каза детектив Басо и ми подаде визитната си картичка, преди да се качи в колата. — Ако си промениш решението, знаеш къде да ме намериш.

Погледнах картичката, докато той потегляше. Детектив Иканъс Басо. 207-555-3333.

Картичката някак тежеше върху дланта ми. Тежеше и пареше. Откъде щях да намеря двеста долара? Не можех да заема парите от мама — тя едва успяваше да зарежда хладилника. Пач имаше пари, но му бях казала, че мога да се грижа за себе си. Казах му да се махне от живота ми. Какво щеше да говори за мен, ако го потърсех в мига, в който се натъкна на някоя неприятност? Все едно да призная, че още от самото начало е имал право.

Да призная, че се нуждая от него.

Дванадесета глава

Във вторник след училище тъкмо излизах и отивах на среща с Ви, която пропусна часа, за да се помотае с Риксън, но обеща да мине да ме откара вкъщи след часовете, когато мобилният ми звънна. Отворих съобщението точно когато Ви се провикна силно откъм улицата:

— Здрасти, скъпа! Насам!

Беше паркирала успоредно на тротоара, приближих и се облегнах със скръстени ръце на отворения прозорец.

— Е, струваше ли си?

— Да пропусна часа ли? Ами да. Цяла сутрин с Риксън играхме на Ексбокс у тях. Второ ниво. — Пресегна се и ми отключи предната врата.

— Звучи романтично — казах и се качих.