Кресчендо

— Благодаря, че ще ме откараш — казах й и се отпуснах тежко на седалката. Краката ме боляха, ушите ми бучаха от разговорите и от силния смях в претъпкания ресторант — да не говорим колко пъти ми бяха подвиквали и ме бяха поправяли келнерите и готвачите. Неведнъж обърках поръчките, неведнъж влизах в кухнята от грешната врата. Веднъж едва не съборих една сервитьорка, понесла множество чинии. Добрата новина беше, че имах трийсет долара от бакшиши в джоба. След като си платях глобата, всичките ми бакшиши щяха да отидат за кабриолета. Мечтаех за деня, когато нямаше да се налага да разчитам на Ви да ме кара напред-назад.

Но не колкото мечтаех за деня, когато ще забравя Пач.

Ви се ухили.

— Няма безплатен обяд. Всичките пъти, когато те карам, всъщност са задължения, които трупаш към мен.

— Не, сериозно, Ви. Ти си най-добрата ми приятелка на света. Най-близката.

— Ау, дали да не отбележим този паметен момент, като се отбием в „Скипи“ за сладолед? Бих хапнала сладолед. Всъщност малко Е621 ще ми се отрази добре. Нищо не ми доставя такава радост като една голяма доза вредна пържена храна, подгизнала от добрия стар Е621.

— Може ли да отложим за друг път? — попитах. — Тази вечер ме поканиха на плажа Делфик. Повече от добре дошла си да дойдеш с мен — добавих бързо. Изобщо не бях сигурна, че съм взела правилното решение, когато се бях навила да отида. Защо се подлагах на мъчението отново да се срещна с Пач. Знаех, че искам да е близо до мен. Ако бях по-силен и по-смел човек, щях да прекъсна всички връзки и да се махна. Ако бях по-силен човек, щях да заудрям с юмруци по вратата на съдбата. Пач беше напуснал живота ми завинаги. Знаех, че трябва да приема този факт, но имаше голяма разлика между това да знаеш и да го направиш.

— Кой ще ходи? — попита Ви.

— Скот и още хора от училището. — Нямаше смисъл да споменавам Марси и тутакси да получа отказ. Имах чувството, че тази вечер ще се нуждая от подкрепата на Ви.

— Предпочитам да се гушна при Риксън и да гледам филм. Мога да го питам дали няма някой приятел, който да отиде с теб. Може да направим двойна среща. Да ядем пуканки, да се майтапим, да се натискаме.

— Без мен. — Не исках друг. Исках Пач.

* * *

Когато Ви спря на паркинга на Делфик, небето вече беше катраненочерно. Мощни прожектори като на стадион светеха от белосаните дървени постройки на лунапарка, игралната зала и миниголфа и над цялото място имаше ореол. По-надолу по брега и околността нямаше електричество, Делфик бе единственото светло място на километри. Дадох знак на Ви да спре близо до алеята, която водеше към водата. Слязох от колата и й махнах за довиждане. Тя ми махна в отговор, притиснала мобилния до ухото си, докато двамата с Риксън се уговаряха къде да се срещнат.

Във въздуха още се усещаше топлината на слънцето и се носеха всякакви шумове — от далечната музика, която долиташе от увеселителния парк „Делфик Сийпорт“ високо на скалите, до рева на прибоя. Разтворих ивицата морска трева, която растеше успоредно на крайбрежието като ограда, затичах се надолу по склона и тръгнах по тънката пясъчна ивица, която бе останала след настъплението на прилива.

Минавах покрай малки групи хора, които още се забавляваха във водата, скачаха с вълните и хвърляха плавеи в тъмния океан, макар че спасителите отдавна си бяха отишли. Търсех с поглед Пач, Скот и Марси или някой друг познат. Пред мен в тъмното припламнаха оранжевите езици на огромен огън. Извадих мобилния си и набрах номера на Скот.

— Ехо!

— Успях. Ти къде си?

— Южно от големия огън. А ти?

— Северно от него.

— Ще те намеря.

След две минути Скот се паркира на пясъка до мен.

— Цяла нощ ли ще се криеш на тъмно? — попита ме той. Дъхът му миришеше на алкохол.

— Не съм фен на деветдесет процента от хората на това парти.

Той кимна с разбиране и извади метален термос.

— Нямам бактерии, честна скаутска. Пийни си колкото искаш.

Приведох се да помириша съдържанието на термоса. Веднага се дръпнах, понеже алкохолните пари опариха гърлото ми.

— Какво е това? — попитах. — Самолетно гориво ли?

— Тайната ми рецепта. Ако ти кажа, ще трябва да те убия.

— Няма да се наложи. Сигурна съм, че ако пийна, ще има същия ефект.

Скот се отпусна назад с лакти в пясъка. Беше си облякъл фланелка на „Металика“ с отрязани ръкави, бермуди в цвят каки и джапанки. Аз бях с униформата си от работа, без кепето, жилетката и ризата. За щастие си бях облякла една туника, когато тръгвах за работа, но нямах с какво да заменя панталоните от туид.

— Е, кажи ми Грей, какво търсиш тук? Трябва да призная, допусках, че ще предпочетеш да си пишеш домашното.

Излегнах се на пясъка до него и го изгледах:

— Престани да се правиш на кретен, номерът вече се изтърка. Е, скучна съм, добре.

Той се ухили.

— На мен ми харесваш. Може и да си скучна, но ще ми помогнеш да си взема изпитите тази година. Особено по английски.

Боже.

— Ако това беше въпрос, отговорът е не, няма да ти пиша есетата по английски.

— Ти така си мислиш. Още не съм започнал да прилагам прочутото обаяние на Скот.

Засмях се и той се усмихна по-широко.

— Какво? Не ми ли вярваш?