Кресчендо

Шест и половина часа по-късно „Енцо“ се пръскаше по шевовете. Работната ми униформа се състоеше от бяла риза с копчета, сиви панталони и жилетка от туид и кепе като на вестникарче. Кепето не можеше да удържи косата ми и тя постоянно се измъкваше. В момента усещах мокрите от пот къдрици, полепнали по лицето ми. Макар че бях абсолютно гроги, изпитвах необикновено облекчение от факта, че нямам време да мисля. Нямах нито миг свободен, за да насочвам мислите и чувствата си към Пач.

— Ей, новото момиче! — повика ме един от готвачите, Фернандо. Стоеше зад ниска стена, която отделяше фурните от останалата част на кухнята, и размахваше една шпатула. — Поръчката ти е готова.

Грабнах трите чинии със сандвичи, внимателно ги подредих в редица върху ръката си и излязох заднишком през летящите врати. На път за залата мярнах една от старите келнерки. Тя ми посочи с брадичка току–що заета маса на балкона. Отвърнах й също с кимване. Ей сега отивам.

— Един сандвич с ребърца, един с колбас и един с печена пуйка — поднесох чиниите на трима бизнесмени с костюми. — Приятна вечеря.

Изкачих тичешком стълбите към терасата, вадейки кочана с поръчките от задния си джоб. По средата на пътеката застинах на място. На масата точно пред мен се беше настанила Марси Милар. Разпознах също Адисън Хейлс, Оукли Уилямс и Итън Тайлър, все от нашето от училище. Тъкмо се канех да се завъртя кръгом и да помоля да възложат поръчката на другиго, когато Марси вдигна поглед и аз вече нямах изход.

Устните й се разтегнаха в корава като гранит усмивка.

Задишах накъсано. Имаше ли начин да знае, че съм взела дневника й? Едва когато се прибрах снощи и се сгуших в леглото, си спомних, че още е у мен. Сигурно веднага бих го прочела, но снощи не ми беше до това. Дневникът ми се струваше просто някакъв незначителен текст в сравнение с жестоката болка, която ме раздираше отвътре. В този момент дневникът още си беше на пода на спалнята ми до захвърлените там дрехи.

— Има ли друго толкова сладко костюмче! — извиси глас Марси над звучащия от уредбата джаз. — Итън, миналата година на абитуриентския бал ти не носеше ли точно такава жилетка? Нора май ти е обрала дрешника.

Докато те се кикотеха, аз държах писалката си над кочана с поръчките.

— Нещо за пиене? Специалитетът ни тази вечер е лимонов шейк с кокос. — Дали всички усещаха лекото чувства за вина в гласа ми? Преглътнах с надеждата, че когато отново се наложи да говоря, колебливостта ще е изчезнала.

— За последен път идвах тук на рождения ден на мама — оповести Марси. — Келнерката ни й изпя „Честит рожден ден“.

Отне ми цели три секунди да зацепя.

— О, не, аз не съм келнерка, аз съм помощничка.

— Пет пари не давам каква си. Искам да ми изпееш „Честит рожден ден“.

Седях парализирана и умът ми трескаво търсеше изход. Не можех да повярвам, че Марси иска да се унижавам така. Чакай малко. Разбира се, че иска да ме унижи. През последните единайсет години тайно водех сметка за резултата от сблъсъците ни, но вече бях сигурна, че и тя си води същата сметка. Стремеше се да поведе по точки. Нещо повече, тя знаеше, че резултатът й е два пъти по-висок от моя и че продължава да расте. Което я превръщаше не само в грубиянка, но и в непочтен противник.

— Покажете ми документ за самоличност — протегнах ръка аз.

Марси безгрижно сви рамене:

— Не го нося.

И двете знаехме, че не е забравила шофьорската си книжка, както знаехме и че днес не е рожденият й ден.

— Тази вечер сме много натоварени — престорих се, че се извинявам аз. — Управителката не иска да се отделям за дълго от другите клиенти.

— Управителката несъмнено иска клиентите да са доволни. Сега пей.

— И понеже стана дума — намеси се Итън, — донеси ни от онези безплатни шоколадови торти.

— Предлагаме само резени, не цели торти — казах.

— Предлагаме само резени… — изимитира ме Адисън и останалите избухнаха в кикот.

Марси бръкна в чантата си и извади видеокамера. Червената лампичка примигна и тя насочи обектива към мен.

— Нямам търпение да покажа филмчето на цялото училище. Добре, че имам достъп до имейлите на всички. Кой да допусне, че ще е толкова полезно да работиш в администрацията!

Знаеше за дневника. Нямаше друг начин. И това беше отмъщението. Петдесет точки за мен, задето й откраднах дневника. Два пъти повече за нея, ако изпрати на всички в гимназията видео как й пея „Честит рожден ден“.

Посочих през рамо към кухнята и бавно заотстъпвах назад:

— Вижте, поръчките ми се трупат…

— Итън, иди да кажеш на прелестната келнерка ето там, че искаме да разговаряме с управителя. Обясни й, че помощничката се държи нелюбезно… — нареди му Марси.

Не можех да повярвам. Работех тук по-малко от три часа, а Марси щеше да направи така, че да ме уволнят. Как щях да си платя глобата? Пък и трябваше да се сбогувам с фолксвагена кабриолет. Ако не работех, нямаше да мога да си купя колата. И най-важното, работата ми трябваше, за да отвличам мислите си от безполезната борба да се справя с мъчителната истина: Пач напускаше живота ми. Завинаги.

— Времето изтече — оповести Марси. — Итън, отивай при управителката.

— Чакай, ще го направя.