Кресчендо

Марси изписка и плесна с ръце.

— Добре че си заредих батерията.

Мислено дръпнах по-надолу кепето, за да скрия лицето си. Отворих уста.

— „Честит рожден ден на теб…“

— По-силно! — креснаха всички.

— Честит рожден ден на теб — запях по-силно, твърде засрамена, за да си давам сметка дали пея фалшиво, или не. — Честит рожден ден, скъпа Марси. Честит рожден ден на теб.

Никой не продума. Марси прибра камерата в чантата си.

— Е, беше досадно.

— Звучеше си… нормално — отбеляза Итън.

Кръвта напусна лицето ми. Усмихнах се кратко, победоносно. Петстотин точки. Соловото ми изпълнение заслужаваше поне толкова. Край с размазващата преднина на Марси. Официално бях водач в листата.

— Нещо за пиене? — попитах учудващо бодро.

Записах поръчките им и се запътих към кухнята, но Марси ме повика:

— А, Нора?

Заковах се на място. Рязко си поех дъх, чудейки се на какво мъчение ще ме подложи този път. О, не. Освен ако… не ме издадеше пред всички. Още сега. Щеше да оповести на целия свят, че съм откраднала дневника й, за да разберат колко подла и презряна твар съм.

— Ще ускориш ли поръчката ни? — довърши Марси. — Ще ходим на купон.

— Да ускоря поръчката ви ли? — повторих глуповато. Нима не знаеше за дневника?

— Пач ще ни чака на Делфик и не искам да закъсняваме. — Марси тутакси запуши устата си с ръка. — Извинявай, изобщо не съобразих. Не биваше да споменавам за Пач. Сигурно ти е трудно да го виждаш с друга.

Усмивката ми се стопи. Усетих как по врата ми плъзва топлина. Сърцето ми биеше толкова бързо, че свят ми се зави. Стаята се сви и в центъра застана убийствената усмивка на Марси, която ми се присмиваше. Значи всичко си беше постарому. Пач се беше върнал при Марси. След като си бях тръгнала снощи, той беше решил да се примири с онова, което ни сервираше съдбата. След като не можеше да има мен, щеше да се задоволи с Марси. Как така имаха право на връзка? Къде бяха архангелите, когато ставаше дума за Пач и Марси? Ами тяхната целувка? Щяха ли архангелите да си затворят очите, понеже знаят, че тя не означава нищо? Идеше ми да се разкрещя заради цялата несправедливост. Марси можеше да бъде с Пач, понеже не го обича, но аз не можех, понеже го обичах и архангелите го знаеха. Какво толкова лошо имаше да се обичаме? Всъщност бяха ли ангелите и хората толкова различни?

— Няма проблем, аз вече го преодолях — отговорих с хладна вежливост.

— Браво на теб — каза Марси, дъвчейки изкусително сламката си, но по вида й ясно личеше, че не ми вярва.

В кухнята предадох поръчката на Марси на готвачите. Оставих празно мястото „специални изисквания“. Марси бързаше да се види с Пач на плажа Делфик. Толкоз по-зле за нея.

Взех поръчката, която вече ме очакваше, и изнесох подноса от кухнята. За моя изненада забелязах Скот на входа — разговаряше с келнерките. Беше облечен удобно с широки джинси и прилепнала фланелка, и съдейки по езика на тялото на двете облечени в черно момичета, те явно флиртуваха с него. Той ме забеляза и ми махна. Сервирах поръчката на петнадесета маса и поех нагоре по стълбите.

— Здрасти — казах на Скот и свалих кепето, за да си повея на лицето.

— Ви ми каза къде да те намеря.

— Звънял си на Ви?

— Да, понеже ти не отговори на съобщенията ми.

Прокарах ръка по челото си и наместих няколко паднали кичури.

— Мобилният ми е някъде отзад. Не съм имала възможност да го погледна, откакто започнах смяната. Какво искаш?

— Кога свършваш?

— В десет. Защо?

— На Делфик ще има купон. Търся някой нещастник, когото да замъкна със себе си.

— Всеки път, когато излизаме, нещо се случва — отбелязах с мрачен поглед. — Сбиването в „Зи“, сбиването в „Девилс Хендбег“. И двата пъти се налагаше някой спешно да ме кара вкъщи.

— Третият път е вълшебен. — Той се усмихна и за пръв път от толкова време осъзнах, че усмивката му е много хубава. Момчешка. Придаваше му по-благ вид, а мен ме накара да се запитам дали пък Скот няма и друга страна, която още не съм виждала.

Най-вероятно отиваше на същия купон, за който говореше Марси. Където трябваше да бъде и Пач. На същия плаж, на който ходих с него само преди десетина дни, когато необмислено бях оповестила, че животът ми е идеален. Изобщо не можех да допусна, че нещата ще се объркат толкова скоро.

Набързо анализирах чувствата си, но ми бяха нужни повече от няколко секунди, за да установя със сигурност какво точно изпитвам. Искаше ми се да видя Пач — това винаги щеше да ми се иска, — но не там беше въпросът. Трябваше да реша дали съм готова да го видя. Можех ли да приема него и Марси? Особено след всичко, което той ми каза снощи?

— Ще си помисля — обещах на Скот, осъзнала, че прекалено бавя отговора си.

— Да мина ли към десет да те взема?

— Не. Ако дойда, Ви ще ме докара. — Посочих към вратата на кухнята и казах: — Виж, трябва да вървя.

— Надявам се да се видим там — каза той и ми се усмихна лъчезарно за последен път, после си тръгна.

След края на работното време намерих Ви на паркинга.