Кресчендо

— Баща ти не е единственият човек, когото Черната ръка иска да види мъртъв. Той иска и моята смърт, Нора. Нуждая се от пръстена. — Неусетно Скот се оказа чак на петото стъпало. — Важно е.

Смъртта му ли? Черната ръка не можеше да убие Скот. Той беше безсмъртен. Да не би Скот да си мислеше, че не го знам? И защо толкова държеше да си върне пръстена? Нали уж мразеше дамгата си. Хрумна ми нещо ново.

— Черната ръка не те е дамгосал принудително, нали? Станало е по твое желание. Ти си поискал да се присъединиш към обществото. Искал си да се закълнеш във вярност. Затова си запазил пръстена. Той е свещен знак, нали? Черната ръка ти го даде, след като те дамгоса, нали?

Ръката му стисна перилата.

— Не, принудиха ме.

— Не ти вярвам.

Той присви очи.

— Да не мислиш, че ще позволя на някакъв психопат да притисне нагорещен пръстен към кожата ми? Ако толкова се гордея с дамгата, защо я крия?

— Защото вие сте тайно общество. Убедена съм, че дамгата е нищожна цена за ползата от това да принадлежиш към такова тайно общество.

— Полза ли? Да не мислиш, че Черната ръка е направил нещо за мен? — Тонът му беше много остър. — Той е онзи с косата. Не мога да му избягам, а съм опитвал, повярвай ми. Вече не знам колко пъти.

Прецених думите му и го хванах в поредната лъжа.

— Той се е върнал — казах, изричайки на глас мислите си. — След като те е дамгосал. Излъга ме, че си го виждал само веднъж.

— Разбира се, че се върна — сряза ме Скот. — Обаждаше се късно вечер или се промъкваше, докато се връщах от работа, надянал ски маска. Винаги е тук.

— Какво искаше?

Той ме огледа.

— Ако ти кажа, ще ми върнеш ли пръстена?

— Зависи дали ще ми кажеш истината.

Скот ядосано разтри главата си с кокалчетата на пръстите си.

— За пръв път го видях на четиринайсетия си рожден ден. Каза ми, че не съм човек, а нефилим като него. Каза, че трябва да се присъединя към групата, на която принадлежи той. Всички нефилими трябвало да се обединят. Нямало друг начин да се освободим от тиранията на падналите ангели. — Скот гледаше гневно нагоре по стълбите към мен, но в очите му се четеше и известна предпазливост, сякаш се опасяваше да не го помисля за луд. — Реших, че е откачил. Че халюцинира. Продължих да го отблъсквам, но той все се връщаше. Започна да ме заплашва. Каза, че падналите ангели ще ме спипат, когато навърша шестнайсет. Непрекъснато ме следеше — и на училище, и на работа. Твърдеше, че ми пази гърба и че трябва да съм му благодарен. После научи за дълговете ми от залаганията. Плати ги, понеже смяташе, че като благодарност за услугата ще се присъединя към групата. Не стана така — исках той да се махне. Когато го заплаших, че ще накарам татко да извади ограничителна заповед, ме замъкна в склада, върза ме и ме дамгоса. Заяви, че само така ще бъда в безопасност. Някой ден съм щял да му благодаря. — Съдейки по тона на Скот, този ден явно никога нямаше да настъпи.

— Май е вманиачен по теб.

Скот поклати глава.

— Мисли, че съм го предал. С мама се преместихме тук, за да избягаме от него. Тя не знае нищо за нефилимските глупости, нито за дамгата, мисли го за обикновен преследвач. Преместихме се, но той не може да допусне да избягам и най-вече — да издам всичко за тайния култ.

— Знае ли, че си в Колдуотър?

— Не знам. Затова ми трябва пръстена. Даде ми го, след като ме дамгоса. Каза ми да го пазя и да привличам още членове. Предупреди ме да не го губя. Нещо лошо щяло да се случи, ако го изгубя. — Гласът на Скот леко потрепери. — Той е луд, Нора. Способен е да ми направи какво ли не!

— Трябва да ми помогнеш да го открия.

Качи се още две стъпала.

— Забрави. Няма да го търся. — Протегна ръка. — А сега ми дай пръстена. Престани да увърташ. Знам, че е тук.

Без никаква причина, тласкана само от инстинкта си, се обърнах и хукнах. Затръшнах вратата на банята и завъртях ключалката.

— Това вече започва да ми омръзва — обади се Скот зад вратата. — Отвори. Смяташ ли, че тази врата може да ме спре?

Не смятах, но не знаех какво друго да направя. Бях се долепила до задната стена на банята и тогава видях ножа за хартия. Държах го тук, за да отварям разни опаковки с козметика и да махам етикетчетата от новите дрехи. Взех го и насочих острието.

Скот блъсна вратата с тялото си, тя отхвърча и се удари в стената.

Озовахме се лице в лице и аз вдигнах ножа към него.

Скот се приближи до мен, изби ножа от ръката ми и го насочи към мен.

— Сега кой владее положението? — подсмихна се той.

Коридорът зад него беше тъмен, а крушката в банята осветяваше избелелите тапети на цветя. Сянката се промъкна крадешком отзад, едва я забелязах. Риксън се появи зад Скот, стиснал месинговата лампа, която мама държеше на масичката до входната врата. Стовари лампата върху черепа на Скот със съкрушителен удар.

— О-о-ох! — изстена Скот и се обърна, олюлявайки се, за да види кой го е ударил. Тласкан от сляп рефлекс, започна да размахва ножа напосоки.