Кресчендо

Ви и Риксън отдавна си бяха тръгнали и ме бяха оставили насаме с мислите ми. Не исках да разсъждавам за Скот, но въпреки това точно натам се насочиха мислите ми. Дали пресилваше нещата, или утре наистина щеше да се окаже, че е бил загадъчно пребит в ареста? Така или иначе, нямаше да умре. Може би щеше да се сдобие с няколко синини, но нямаше да умре. Не можех да си позволя дори да си помисля, че Черната ръка ще дръзне да стигне по-далеч — ако изобщо Черната ръка представляваше някаква заплаха. Скот дори не беше сигурен, че Черната ръка, когото той познаваше, е в Колдуотър.

Казах си, че засега нищо не мога да направя по въпроса. Скот беше проникнал в къщата ми и ме беше заплашил с нож. Сам си беше виновен, че е зад решетките. Беше под ключ, а аз — в безопасност. Смешното беше, че и аз исках да съм в затвора тази нощ. Ако Скот беше примамката за Черната ръка, исках да бъда там и веднъж завинаги да се изправя пред онзи негодник.

Концентрацията ми беше отслабнала поради липсата на сън, но направих всичко по силите си да подредя сведенията, с които разполагах. Скот беше дамгосан от Черната ръка, нефилим. Риксън ми каза, че Пач е Черната ръка, ангел. Изглеждаше твърде вероятно да има две различни личности с едно и също име…

Вече отдавна минаваше полунощ, но аз не исках да заспивам. Не и ако това означаваше да се открия за Пач, да усетя мрежите му близо до себе си, да допусна той да ме съблазни с докосването и с думите си, да ме обърка повече, отколкото вече бях объркана. Нуждаех се не толкова от сън, колкото от отговори. Все още не бях ходила в апартамента на Пач и повече от всякога бях сигурна, че там ще намеря някои отговори.

Взех си едни тъмни джинси и черна прилепнала фланелка. Понеже според прогнозата тази вечер щеше да вали, предпочетох маратонки и непромокаемото си тънко яке.

Отидох с такси до най-източния край на Колдуотър. Реката искреше като голяма черна змия. Силуетите на комините на другия бряг въртяха номера в мрака и ми се струваха огромни чудовища, когато ги погледнех с крайчеца на очите си. Когато стигнах на съответния номер в промишления квартал, там имаше две жилищни сгради, и двете триетажни. Влязох във фоайето на първата. Навсякъде беше тихо, явно обитателите си спяха по леглата. Проверих пощенските кутии отзад, но на нито една не пишеше „Киприано“. Не че Пач щеше да си сложи името на пощенската кутия, ако се стараеше да не се набива на очи. Качих се по стълбите догоре. Апартаменти 31, 32 и 33. Нямаше апартамент 34. Слязох тичешком по стълбите и отидох да проверя другата сграда.

Зад входа имаше тясно фоайе с ожулени плочки и тънък слой бяла боя по стените, под който прозираха графити. Както и в предишната сграда, пощенските кутии бяха в дъното. Близо до входа бръмчеше стар климатик, а вратата на асансьорната клетка зееше като огромни челюсти, които ей сега щяха да ме лапнат. Подминах асансьора и предпочетох стълбите. Сградата беше пуста и някак изоставена. Място, където всеки се стреми да не си вре носа в чуждите работи. Място, където никой не познаваше никого и където лесно можеш да опазиш тайната си.

На третия етаж цареше мъртвешко спокойствие. Подминах апартаменти 31, 32 и 33. В дъното на коридора намерих апартамент 34. Изведнъж се запитах какво ще правя, ако Пач си е у дома. Надявах се да не е. Почуках, но никой не отговори. Натиснах бравата на вратата и за моя изненада тя поддаде.

Надникнах в тъмното. Застинах неподвижно и се ослушах.

Натиснах ключа за осветлението точно до вратата, но или крушките бяха изгорели, или токът беше прекъснат. Извадих фенерчето от джоба си, влязох вътре и затворих вратата.

Връхлетя ме отблъскващата миризма на развалена храна. Насочих фенерчето към кухнята. На плота имаше тиган със стари бъркани яйца и половин пластмасово шише мляко, надуто до пръсване. Не допусках, че Пач би живял на такова място, но това само доказваше колко много неща не знам за него.

Оставих ключовете си и чантата на плота и вдигнах блузата си над носа, опитвайки се да се предпазя от вонята. Стените бяха голи, мебелировката — оскъдна. Един стар телевизор, вероятно черно-бял, и изкорубено канапе — това бе всичко в дневната. И прозореца, облепен с кафеникава бакалска хартия.

Стараех се да държа лъча на фенерчето насочен надолу и тръгнах по коридора към банята. Вътре беше почти голо — само бежова завеса за душ-кабината, вероятно бяла на времето, и мръсна хотелска хавлиена кърпа, провесена от пръчката. Нито сапун, нито бръснач, нито пяна за бръснене. Подът беше с линолеум, извит по краищата, а шкафчето над мивката беше празно.

Продължих надолу по коридора към спалнята. Завъртях топката и отворих вратата. Във въздуха се усещаше застоялата миризма на пот и на непрани чаршафи. Понеже осветлението не беше пуснато, реших, че е безопасно да вдигна щорите и да отворя прозореца, за да влезе чист въздух. В стаята нахлу светлина от уличната лампа и освети помещението в странно сивкаво.