Кухата игла

В средата на пещерата човек едва можеше да се изправи. По стените се кръстосваха надписи. Квадратна дупка, пробита в камъка, представляваше прозорец към сушата, срещу укреплението Фрефосе, чиято назъбена корона се виждаше на тридесет-четиридесет метра. Изидор хвърли раницата си и седна. Денят бе тежък и уморителен. Задряма за миг.

Хладният вятър, който духаше в пещерата, го събуди. Няколко минути стоя неподвижен, с помътнели очи. Опитваше се да събере натежалата си мисъл. Поопомнил се, щеше да стане, когато му се стори, че очите му, неочаквано втренчени, разширени, виждаха… По тялото му преминаха тръпки. Усети, че в корените на косите му се образуват капки пот.

— Не… — прошепна. — Това е халюцинация…

Коленичи и се наведе. Две грамадни букви, всяка може би по една стъпка, се показаха, изрязани върху гранита на пода.

Двете букви, издялани грубо, изтъркани от вековете, се оказаха

Г

и

Ф

. Две букви от документа!

Слезе по стръмната пътека, бързо се запъти към овчаря, стадото на когото пасеше по височината.

— Тази пещера там… тази пещера…

Устните му трепереха и не намираше думи. Овчарят го гледаше учуден. Най-после Изидор попита:

— Онази пещера… вдясно от крепостта… как се казва?

— А! Всички от Етрета й викат „Госпожиците“.

— Какво?… Какво?… Какво казахте?

— Това е Стаята на госпожиците.

Изидор за малко не подскочи от изненада. Госпожиците! Една от думите, една от двете познати думи в документа!

Сега документът изплува пред него с истинския си смисъл! Стаята на госпожиците… Етрета…

Овчарят изсвири на кучето си и се отдалечи.

Като остана сам, Ботрьоле се върна към крепостта. Почти я бе отминал, когато изведнъж залегна и се скри зад една стена.

„Ами ако той ме наблюдава? Ако съучастниците му ме наблюдават?“

С пълзене се покатери на брега.

Пред него, сред морето, се издигаше грамадна скала, висока повече от осемдесет метра, колосален обелиск, исполински зъб на морско чудовище. Бяла като брега, с калносива белота, страшната скала бе нашарена от хоризонтални линии в резултат на работата на вековете. Тук-там се виждаше пукнатина, извитост и изведнъж малко пръст, трева, листа.

Скалата изглеждаше страшна, неразрушима. Пред нея бесният пристъп на вълните и бурите не означаваха нищо.

Ноктите на Изидор се впиваха в земята като на диво животно, готово да скочи върху плячката си. Очите му проникваха в грапавата кора на скалата, в кожата, в плътта й. Той я докосваше, пипаше, опознаваше, обладаваше…

Внезапно Изидор притвори очи и конвулсивно притисна челото си. Там, почти над Иглата на Етрета, под крайния връх, около който се въртяха чайките, от една пукнатина се процеждате пушек като от невидим комин, издигаше се като бавни спирали в спокойния, привечерен въздух.

Глава девета

СЕЗАМ, ОТВОРИ СЕ!

Иглата на Етрета е куха!

На четиридесет-петдесет метра от тази импозантна арка, която наричат Долната врата и се спуска от височината на брега като колосален клон на дърво, за да хване корени в подводните скали, се издига грамаден конус от варовик. Той прилича на изострена шапка, поставена над празното пространство!

Дивно откритие! След Люпен и Ботрьоле откри тайната, която датираше от преди повече от двадесет века!

Господари на тази тайна, английските крале господстваха над Франция, унижаваха я, разпокъсваха я, коронясваха се в Париж. Те загубиха тайната и започна поражението им.

Господари на тайната, френските крале се прославяха, разширяваха границите на кралството си, създаваха велика нация и се къпеха в слава и мощ. Когато забравеха тайната, започваше смъртта, заточението, упадъкът.

Едно невидимо царство посред водите, на десет разтега от сушата! Незнайна крепост, по-висока от кулите на Парижката Света Богородица, върху гранитна основа, по-голяма от градски площад… Каква сила и сигурност! От Париж до морето по Сена. Там е Хавър, нов град, нужен град. А на седем левги от него — Кухата игла, непристъпно убежище!

Убежище и страшно скривалище. Всички кралски съкровища, натрупани през вековете, цялото злато на Франция, всичко, което е било събирано от народа, духовенството, всичко заграбено по бойните полета на Европа, се е трупало в кралската пещера. Стари златни монети, блестящи екюта, дублони, дукати, форинти, гвинеи, скъпоценни камъни, диаманти, украшения, всичко е събирано тук. Кой щеше да го открие? Кой щеше да научи някога тъмната тайна на Иглата? Никой.

Не, Люпен.

И той се превръщаше в особено същество, в чудо, необяснимо, докато истината оставаше в сянка. Колкото и да бяха значителни изворите на гения му, те не можеха да бъдат достатъчни за борбата срещу обществото.

Без Кухата игла Люпен бе непонятен, той бе мит, герой на роман без никаква връзка с действителността.

Господар на тайната, и то на каква тайна! Той бе човек като всички други, но който знаеше да си служи с всички оръжия, подарени от съдбата.

Сега бе ясно: Иглата е куха, това е безспорен факт. Но как може да се влезе в нея? Очевидно откъм морето. Откъм морето сигурно имаше пукнатина, до която лодките можеха да стигнат по време на отлив.

А откъм сушата?