Маскарад

Баба кимна. Вещиците си имаха едно на ум за парадните входове. Краткото проучване ги отведе в странична уличка, по която стигнаха до задната страна на сградата. Тук имаше доста по-голяма двойна врата с широко зейнали криле. Няколко джуджета товареха вързопи книги на каруца. А отвътре се разнасяше ритмично трополене.

Никой не погледна вещиците, когато се промъкнаха в зданието.

Наборните букви не бяха непознати в Анкх-Морпорк, но магьосниците се грижеха всеки път познанството да е съвсем кратко. Обикновено не се намесваха в живота на града, обаче станеше ли дума за наборно печатарство, пипаха възгрубичко. Никога не споделяха причината, а и обикновените хора не настояваха за обяснение, понеже у тях надделяваше желанието да си останат до вечерта в същия облик, с който са се събудили сутринта. Просто заобикаляха проблема и гравираха всички текстове. Процесът отнемаше много време и например възпрепятстваше появата на вестници в Анкх-Морпорк, така че населението беше принудено само да си измисля лъжите и заблудите.

В единия край на цеха кротко бумтеше печатарска преса. На дълги маси до нея хора и джуджета съшиваха листове и залепяха корици.

Леля взе книга от най-близката купчинка. Оказа се „Радостта от снакса“.

— С какво мога да ви бъда полезен, дами?

Гласът подсказваше, че изобщо не го е грижа какво им е полезно, но може би съвсем скоро отново ще дишат чистия въздух на улицата.

— Дойдохме заради тая книга — обясни Баба.

— Аз съм госпожа Ог — представи се Леля.

Мъжът я огледа от главата до петите.

— Тъй ли било? А можете ли да докажете твърдението си?

— Че как иначе. Аз ако не се знам коя съм…

— Ха! Аз пък по една случайност знам как изглежда Гита Ог, госпожо. Изобщо не прилича на вас

.

Леля отвори уста да го скастри, но изведнъж смънка като човек, изскочил на пътя и едва тогава спомнил си за връхлитащата карета:

— Ох…

— Вие пък откъде знаете как изглежда Гита Ог? — заяде се Баба.

— Е, сега не му е времето — намеси се Леля. — Я най-добре да си ходим…

— Знам, защото тя дори ми изпрати свой портрет — заяви Гоутбъргър и извади портфейла си.

— Мисля си, че туй никак

не ни интересува — припряно заяви Леля и дръпна Баба за ръката.

— Напротив, много ме интересува — възрази Баба. Тя ловко измъкна сгънатия лист от пръстите на Гоутбъргър и впери поглед в него. — Ха! Ами да… туй си е Гита Ог. Няма спор. Помня как оня млад художник се застоя цяло лято в Ланкър.

— В ония времена си пусках косата по-дълга — смотолеви Леля.

— И добре правеше, като си спомня колко понасяше дрехите — сопна се Баба. — Само не знаех, че имаш и копия

от портрета.

— Е, знаеш как е на младини — замечтано промълви Леля. — Той хич не се умори да ме рисува цяло лято. — Сепна се. — А и до днес тежа колкото в ония дни.

— Ама телесата ти се поразместиха — нелюбезно я отрезви Баба и върна скицата на Гоутбъргър. — Тя е, вярно. Преди шейсетина лета и без няколко ката дрехи. Ето ви я Гита Ог на живо.

— Нима ще ме убеждавате, че тази

е измислила Изненадващата банананова супа?

— Опитахте ли я? — веднага избълва Леля.

— Опита я старшият печатар господин Кропър.

— А той изненада ли се?

— Далеч не колкото се е изненадала госпожа Кропър.

— Да, понякога и туй им се случва на хората — призна Леля. — Може и да съм попрекалила с индийското орехче в рецептата.

Гоутбъргър я зяпна. В душата му започваха да се прокрадват съмнения. Достатъчно беше да види Леля Ог ухилена, за да повярва, че би могла да съчини „Радостта от снакса“.

— Наистина ли написахте тази книга?

— И то от собствен опит — гордо го осведоми тя.

— А сега тя иска да получи някакви пари — вметна Баба.

Лицето на господин Гоутбъргър се разкриви, сякаш налапа цял лимон и го преглътна с оцет.

— Но ние й върнахме парите — напомни той.

— Тя иска още — настоя Баба.

— Не, не искам…

— Ето, тя не иска! — съгласи се Гоутбъргър.

— Иска — сряза го Баба. — По малко пари за всеки екземпляр от книгата й, който сте продали.

— Не, бе, не ща да се отнасят с мене като с някаква знаменитост — запъна се Леля10.

— Я млъквай! — сопна се Баба. — Знам аз какво искаш. Та, значи, господин Гоутбъргър, искаме пари.

— А ако не ви дам?

Баба впи изпепеляващ поглед в него.

— Тогава ще си отидем и ще си помислим какво ще правим.

— Ей, туй не е празна приказка — предупреди го Леля. — Много хора са съжалявали, когато Есме е измисляла какво да прави.

— Ами тогава елате, щом измислите нещо! — озъби се той и закрачи ядно нанякъде. — Що за безобразие! Ако и авторите поискат да им се плаща!…

Скри се от погледите им между купчините книги.

— Ъ-ъ… според тебе тая приказка не можеше ли да мине и по-добре?

Баба погледна близката маса, по която бяха наредени дълги листове. Мушна с пръст джуджето, което бе изслушало развеселено спора.

— Туй какво е?

— Коректури за „Алманаха“. — Джуджето изтълкува правилно изражението й и обясни: — Нещо като пробно отпечатване на книгата, та да знаем, че сме оставили неоправени всички грешки.

Баба прибра листовете.

— Да вървим, Гита.

— Есме, не ща неприятности — възпротиви се Леля, докато подтичваше след нея. — Само заради някакви си пари…