Небесни псета

— Те си имат Джак Рипън. Той е свързан със земята. Той ще послужи за нещо като вместилище, където да се върне повелителят на бесовете.

— Кофти работа! — завайках се аз.

— Ние обаче имаме теб — каза Йоримицу.

— А?

— Ти си от тази земя. Доколкото знам, дори си калифорниец кореняк, нали?

— Да, роден съм тук, в Долината.

— Толкова по-добре! — кимна Йоримицу. — Твоят господин Рипън… — Кога ли най-после щеше да престане да ми приписва собствеността върху Изкормвача… — всъщност не е тукашен. Той е от… май от Кливланд?

Нямах представа къде е раждан Рипън, но не ми се виждаше тукашен.

— Възможно е — отвърнах аз.

— Стига да желаеш — продължи той, — би могъл да се превърнеш във вместилище, където да се превъплъти Шоки. И да действа чрез теб.

— А как точно ще стане? — поинтересувах се аз.

— Ще извършим обред. Церемонията е обвита в дълбока тайна, но инак не е сложна. Ще те помолим да се подготвиш с ханя-шинкьо. Това е ритуал за харай. За пречистване.

— Какво? Хана шигула ли? А ще боли ли?

— Не хана шигула, а ханя-шинкьо. Не, няма да има физическа болка. Трябва да изпиеш йомоги. Пелин.

— Нямам представа какво представлява — отвърнах аз.

Йоримицу погледна през прозореца на колата — търсеше думата.

— Сигурно нещо като абсент — притекох му се аз на помощ.

— Да, доста прилича на него.

Открай време съм си мечтаел да опитам абсент, който, естествено, е забранен от десетилетия, защото от него, моля ви се, мозъкът се размеквал — не бях съвсем сигурен дали съм чакал тъкмо тези обстоятелства.

— Това ли е всичко?

Не щеш ли, изражението на Йоримицу си стана съвсем проницаемо. И направо нещастно.

— Не — отвърна той. — Има още нещо. Трябва да вярваш.

— Да вярвам в какво?

Йоримицу отново се почеса по брадата.

— И аз от доста време обмислям много внимателно този въпрос. Струва ми се, че силната вяра на какуре в Шоки ще е достатъчна, за да го повикаме на това място. Но за да се въплъти духът в теб, се иска по-голяма преданост.

— Не знам дали ще успея да повярвам в Шоки — рекох му. — Прекалено… прекалено бързо и необичайно е. Прекалено

прекалено

.

— Ясно. Сега обаче трябва да ми кажеш, и то съвсем откровено, дали вярваш в нещо.

Спомних си как съм водил този разговор с Роза — божичко, нима е било едва предната нощ? Оттогава бяха минали сякаш векове — цяла вечност. Помислих си за Бога, за Исус Христос и религията и се усетих, че клатя глава. Помислих си и за Америка и политиката, за Холивуд и филмите, за майките, домашно приготвените сладкиши и новичките лъскави шевролети. Пак нищо!

Помислих си за Роза.

— Вярвам, че обичам Роза — казах едва чуто.

Направо не можех да повярвам, че съм го изрекъл. До този миг не го бях казвал, дори не си го бях помислял.

— Напълно сигурен ли си? — попита Йоримицу.

Кой би могъл да отговори утвърдително на такъв въпрос?

— Да — отвърнах.

— Чудесно — рече той. — Тогава може би има надежда.

Все още сновях из празната стая на какуре и си мислех за своята вяра, когато на вратата се почука. Още преди да съм отговорил, се отвори и в стаята надзърна Бенкай. Погледна ме въпросително, но не пророни и дума. И досега нямах представа дали изобщо знае английски.

Взрях се в него. Чертите му не бяха така изсечени, както обикновено, и аз, кой знае защо, се уплаших от онова, което предстоеше да се случи. Както си стоях, в миг отново си повторих наум всичко. После кимнах и тръгнах към вратата.

— Да започваме! — подканих.

— Дадено! — възкликна Бенкай и ме потупа по гърба.

Отведе ме в малка баня на горния етаж. Направи ми знак да си сваля дрехите, което и сторих, и ми посочи напълнената вана. Неописуемо засрамен, се потопих — водата беше приятно топла. Влезе един от Мъжете в черно и запретнал ръкави, коленичи до ваната. Взе бяла кърпа и се зае да ме търка. Понечих да възроптая, казах, че мога и сам, но Бенкай се нацупи, та реших да не го правя на въпрос. Все пак си казах, че трябва да сложа някаква граница, когато онзи се опита да измие и срамните ми части, но ми се стори, че той също изпита облекчение.

След като излязох от ваната, в банята дойде друг мъж, който започна да ме бърше с огромна хавлиена кърпа. Бенкай продължи да надзирава, като от време на време сумтеше и му посочваше местата, които е пропуснал. Очаквах да дадат кимоно, с което да се загърна, но Бенкай само ме хвана за ръката и ме отведе както си бях гол-голеничък в съседната стая.