Небесни псета

— Уви, не — отвърна момичето и въздъхна. — Жалко, че умря, исках да поговоря с него във връзка с дисертацията си.

Никога през живота си не бях чувал в делничен разговор някой да употребява думата „уви“ и предпазливо реших да подмина без коментар „жалко“-то.

— Дисертация ли? — възкликнах аз и вдигнах вежда, като се опитвах да се преборя с тика. — Значи ще ставате докторка на науките?

— Нещо такова. В института „Аненбър“ към Университета на Южна Каролина. Във факултета по комуникации. Дисертацията е озаглавена „Земи на истината, острови на мечтите: американският семеен сериал, 1951 — 1981 година“. Догодина издателството към университета „Дюк“ смята да я издаде. Не е зле, нали?

— Моите поздравления! Значи сте доктор Артър?

Тя ме погледна недоумяващо, после почука върху табелката с името и се засмя.

— Да, докторка съм. Но не Артър. Името ми е Кендъл. Кендъл Арло.

Протегна ми ръка и аз я поех, макар че сега вече ми се видя смешно да се здрависваме.

— А коя е Б. Артър?

— Известна е най-вече като звездата в „Мод“, своеобразно продължение на „Всички в семейството“. В „Златните момичета“…

— Не, питах ви за това тук… — посочих аз табелката върху писалището.

Момичето сви загадъчно рамене. Усмихна се и макар да продължи да ме гледа замечтано и унесено, изпитах чувството, че съм препарирано животно в стъклената витрина на музей. А отпред се мъдри табелка „Човек от времето на телевизионните сериали“ или нещо пак толкова плиоценно.

— Долу ми казаха, че вероятно ще ми помогнете с едни данни, които ми трябват.

— Ама разбира се. Нали това ми е работата! За мен ще бъде удоволствие да направя нещичко за Санди Солников.

Аз се понамръщих и момичето, изглежда, го забеляза, защото поруменя. Усмихнах й се — да й покажа да не се притеснява.

— Търся информация за една малка киностудия — „Небесно псе“.

— Каква информация? — попита момичето.

Изведнъж стана много по-сериозно.

— Всякаква. Например законна ли е. Има ли някакви жалби и оплаквания срещу нея? Някакви проблеми? На драго сърце ще чуя и някоя и друга клюка.

Младата жена се облегна на стола, разпери лакти, сложи длани зад главата си и вперила поглед в тавана, изпъчи гърди. Ако го бе направил всеки друг, щях да го приема като предизвикателство, но при нея движението изглеждаше съвсем невинно и подсъзнателно. Тя се сгърби, облакъти се върху писалището и ме погледна донемайкъде сериозно.

— Мога ли да ви питам нещо, Марти?

— Ама разбира се! — отвърнах аз и също се наведох напред, да съм по-близо.

— След като се снимахте като гостуваща звезда в „Стая 222“, не се ли опитаха да ви привлекат и за други серии?

Облегнах се и въздъхнах.

— Да, опитаха се — отвърнах без заобикалки, — но агентът ми нещо не се разбра с тях.

Арло кимна умислено. Понечих да стана, когато младата жена ми рече:

— Гледайте да не се забърквате с „Небесно псе“.

Пак седнах на канапето и забелязах, че момичето е притеснено.

— Защо? Какво знаете?

— Чувала съм само лоши неща за „Небесно псе“, Марти. Това не е киностудията, която ще ви върне в Индустрията.

— Защо? Както личи, не си знаят парите.

Арло кръстоса ръце върху гърдите си и поклати глава.

— Просто ми повярвайте. Не разполагаме с никакви данни за киностудията, нея я няма дори в официалните регистри, но нали знаете, хората шушукат. Тези неща няма как да се докажат, не бих искала и да се разчува, че съм ви ги казала, но…

— Добре, добре — рекох припряно, — никога не съм разговарял с вас. — Момичето обаче продължи да се колебае. — Много ви моля! Трябва да разбера.

— Почти никой не е чувал за киностудията. Аз обаче съвсем целенасочено си поставих за задача да поразуча.

— И?

— И както личи, косъмът им не е чист. Снимат реклами за отвъдокеански клиенти, най-вече за „Пасифик Рим“. Има голямо търсене на реклами с американски лица и тела. Особено пък японците — те направо си мрат за американски хубавелки и хубавци. Падат си по американските знаменитости — хора, които тук изобщо не могат да мечтаят да застанат пред камера, там се скъсват да снимат реклами, стига, разбира се, да не са изроди.

Момичето млъкна, аз кимнах, за да го насърча.

— Мълви се — продължи то, — че в тази киностудия снимат и други неща. Вероятно със същите актьори. Все филмчета, в които… в които просто не си представям как Санди Солников ще поиска да участва.

— Порно — допълних аз.

Момичето кимна и сниши тон.

— Имах един познат в Университета на Южна Калифорния. Следваше продуцентство в кинофакултета. Веднъж на един купон ме сваляше — изфука се, че го били наели на договор в киностудия на име „Небесно псе“. Въобразяваше си, че щом режисира порнография, начаса ще му бутна. Беше пийнал и се впусна да ми разказва всичко до най-ужасните подробности. Щях да си изповръщам червата. Видях го след ден-два и той ми каза да съм забравела какво ми е разправил. Бил си изсмукал всичко от пръстите. Но останах с впечатлението, че се притеснява, задето се е раздрънкал повече, отколкото трябва. Сега работи за „Дисни“, има договор за три филма.

— Имате ли представа кой ръководи „Небесно псе“?

Жената поклати категорично глава.