Небесни псета

— Не, никаква. Знам тези неща само покрай онова момче от кинофакултета. Но ако студията е регистрирана, все ще откриете нещо в окръжната администрация.

— А какво ще ми кажеше за „Усмихнатото хлапе“?

Арно ме зяпна като попарена и се хвана за главата.

— Какво има? — попитах я.

— Вие какво, решили сте съвсем да ме ошашавите ли?

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че между двете киностудии разликата е от небето до земята. „Усмихнатото хлапе“ е собственост на Джак Рипън. Много засукана и претенциозна киностудия.

— А това какво точно означава?

— Ами че Рипън й трепери като на писано яйце — гордее се с нея като със своя рожба. „Усмихнатото хлапе“ всъщност е едва ли не само име, но Рипън използва киностудията, за да осъществява проектите, които са му най-свидни на сърцето. — Тя отново сниши тон. — В случай че Рипън изобщо има сърце. При всички положения киностудията не е просто поредната дъщерна фирма на „Рипън Ентъртейнмънт“. Рипън следи отблизо всичко в нея. Ако се вярва на слуховете, според условията в договора за продажбата на „Рипън Ентъртейнмънт“ той си запазвал последната дума за всичко, засягащо „Усмихнатото хлапе“.

— Че кой купува компанията на Рипън? — ахнах аз.

— Японците, разбира се. „Йошитоши Интернешънъл“. Една от компаниите чудовища. Сделката още не е приключена, но можем да я броим за такава. Така поне твърдят. Остава само властите да дадат съгласие, но инак всичко е уточнено. Рипън ще прибере в джоба си един милиард.

— Виж ти! — възкликнах аз.

— Какво има да виждам? „Усмихнатото хлапе“ свързано ли е по някакъв начин с „Небесно псе“?

— Не — отвърнах аз може би прекалено бързо. Ухилих се. — Просто обмислям всички възможности.

— Чуйте, Марти. Ако ви се е отворил случай да работите с „Усмихнатото хлапе“, хич не се колебайте. Няма какво да умувате. Точно както и през ум не бива да ви минава да се захващате с „Небесно псе“. Ако искате отново да пробиете, най-подходящата киностудия наистина е „Усмихнатото хлапе“.

— Не мисля, че скоро пак ще се изявявам като актьор.

— Бих могла да ви помогна — каза младата жена. Погледнах я донякъде изненадано. — Познавам хора, които на драго сърце ще ви уредят роля. Много ще се радвам да съм ви от полза.

Изглеждаше толкова искрена, че се почувствах поласкан.

— Няма нужда, но съм ви признателен — усмихнах й се. Момичето пак се изчерви и извърна поглед. — Признателен съм ви и че ми отделихте толкова време.

Тя поклати глава — да не съм се притеснявал. Ръкувах се за довиждане и понечих да си тръгна, когато се сетих нещо.

— Имате ли представа защо киностудията се казва „Небесно псе“?

— Не — отвърна младата жена. — Помня, попитах същото моя… моя приятел, но и той не знаеше. Името обаче се помни, нали?

— Безспорно. Е, още веднъж благодаря.

— Винаги на вашите услуги.

Пак тръгнах към вратата, но за кой ли път спрях, привлечен от една от снимките върху стената. Беше на Вероника Лейк с нейните пълнички устни от времето, когато тя е била на върха на славата. Още от самото начало нещо във фотосите ме смущаваше и чак сега се сетих какво.

— Тези снимки — рекох и посочих стените — са все на актриси, завършили зле. Самоубийства, злополуки, провалени кариери.

Арло кимна и се усмихна сладко-сладко.

— Викам му Стената на плача.

— Не ви ли е неприятно да ги виждате всеки божи ден?

— Те ме връщат на земята — поясни младата жена. — Всеки път, когато започна да се паля прекалено много или да си въобразявам разни неща за Индустрията, или пък реша, че светът се въргаля в нозете ми, поглеждам нагоре към тези лица. С цялата им хубост и талант и какво са означавали те накрая. Напомнят ми каква е цената на всичко в този град. И кои са истинските стойности. Това ми помага да не се самозалъгвам и да съм стъпила здраво на земята, нали разбирате?

Кимнах.

— Точно затова вие сте доктор на науките, а аз не.

Вече наближаваше пет, когато излязох от сградата на Гилдията на киноактьорите. Докато вървях към колата, минах покрай уютна механа с надпис „Добре дошли!“ на вратата. Вятърът Санта Ана още духаше, след толкова говорене чувствах устата си пресъхнала, затова влязох да пийна набързо една бира. В заведението беше хладно и спокойно, върху големия екран даваха среща на „Доджърс“ — уж влязох за малко, а докато се усетя, съм обърнал пет-шест бири и две малки уискита „Джак Даниълс“. Гледах мача, а между подаванията си мислех за прелестните личица и бойките гърди на някои млади жени, които изпитват съжаление към застаряващите актьори. И те, изглежда, никак не бяха малко. Мен ако питате, дори бяха прекалено много. Докато се върна при колата, слънцето вече бе залязло, вятърът беше утихнал, а под въздействието на бирата и бърбъна светът отново изглеждаше прекрасен.