Невидимият пазител

Изсвирването прозвуча така отчетливо, че за момент изпълни всичко. Тя се обърна рязко, търсейки източника на сигнала, и сложи ръка на пистолета си. Бе прозвучало ясно, като свирката на началник-гара. Заслуша се внимателно. Нищо. Изсвирването отново се чу кристално ясно, този път зад гърба й. Дълъг сигнал, последван от друг, по-кратък. Тя се изправи и се взря в дърветата, сигурна, че ще открие нечие присъствие. Не видя никого.

Ново кратко изсвирване, сякаш за да привлече вниманието й, прозвуча зад гърба й. Обърна се изненадано и успя да мерне сред дърветата висок и тъмен силует, който се скри зад един голям дъб. Понечи да измъкне пистолета си, но размисли, защото всъщност не усещаше заплаха. Остана неподвижна, гледайки към мястото, където го бе изпуснала от поглед, на стотина метра от нея. На около три метра вдясно от големия дъб видя да се разклащат ниски клонки и зад тях изникна същият снажен силует с дълга сиво-кафява грива, който се движеше бавно, сякаш изпълняваше старинен танц между дърветата, избягвайки да гледа в нейната посока, но оставяйки я да го види достатъчно добре, за да няма място за съмнения. После се шмугна зад дъба и изчезна. Стоя известно време така притихнала, че едва усещаше собственото си дишане. Оттеглянето на нейния гост й вдъхна невероятен покой, изключително смирение и чувството, че е била свидетелка на чудо, изписало се на лицето й под формата на усмивка, която още играеше на устните й, когато се погледна, без да се познае, в огледалото за обратно виждане. Закопча кобура си, който бе отворила инстинктивно, но без да извади глока. Замисли се за трепетното чувство, което я бе обзело, докато го наблюдаваше, и за това, как първоначалният й страх се бе превърнал изведнъж в дълбоко смирение, в детинска буйна радост, която бе разтърсила гърдите й като коледно утро.

Седна в колата и погледна телефона. Шест пропуснати повиквания, всичките от Джеймс. Потърси в указателя номера на доктор Такченко и го набра. Телефонът започна да дава свободно, след което прекъсна. Запали двигателя и потегли внимателно. Когато излезе на шосето, потърси подходящо място, отби колата на един открит завой и отново набра номера. Силният акцент на доктор Такченко я поздрави от другия край на линията.

— Госпожо инспектор, къде се намирате? Чувам ви много лошо.

— Докторке, бяхте ми казали, че сте оставили стратегически разположени камери в гората, нали?

— Точно така.

— Току-що бях в един район близо до мястото, където се видяхме за първи път, помните ли?

— Да, една от камерите ни е там…

— Докторке… Мисля, че видях… мечка.

— Сигурна ли сте?

— Мисля, че да.

— Госпожо инспектор, не че се съмнявам във вас, но ако бяхте видели мечка, щяхте да сте сигурна. Повярвайте, няма място за колебания.

Амая замълча.

— Тоест не знаете какво сте видели.

— Напротив, знам — прошепна Амая.

— Разбрах ви, госпожо инспектор. — Прозвуча като „инспьектор“. — Ще прегледам кадрите и ще ви се обадя, ако видя мечка.

— Благодаря.

— Няма защо.

После затвори и набра Джеймс. Когато той вдигна, каза само:

— Прибирам се, скъпи.

37

Вездесъщият телевизор и ароматът на топъл хляб и рибена супа изпълваха къщата, но нормалността се изчерпваше с тях. Като следовател не й убягнаха детайлите, показващи, че нещата наоколо са се променили. Почти усещаше, като облак с отрицателен заряд, че е ставала предмет на разговори, които увиснаха като буреносни облаци във въздуха, когато влезе. Седна пред камината и пое чая, който Джеймс й подаде, докато чакаха вечерята. Отпи глътка, съзнавайки, че с това само поощрява настойчивите погледи, които й отправяха, откакто бе пристъпила прага. Очевидно бе, че са говорили за нея, безспорно бе, че са загрижени, но въпреки това не можеше да се отърси от усещането, че личният й свят е ограбен, нито да престане да чува вътрешния си глас, който крещеше: „Защо не ме оставите на мира?“. Слепият гняв, който я бе обзел в гората, се завръщаше с необичайна лекота, подхранван от настръхналите погледи, съчувствените думи и сдържаните неестествени жестове на роднините й. Не осъзнаваха ли, че така само успяваха да я ядосат? Защо не се държаха нормално и не я оставеха на спокойствие? Такова, каквото бе намерила в гората. Ясното изсвирване, което още звучеше в нея, и споменът от видяното успяха да я укротят. Отново възкреси мига, когато го видя да излиза между ниските клонки на дървото. Спокойният начин, по който се бе обърнал, за да я погледне, оставяйки я да го види. В главата й изплуваха историите, които учителят по вероучение им бе разказвал за това, как Богородица се явила на малките пастирчета от Фатима или на Бернадет Субиру. Винаги се беше питала как е било възможно децата да не са избягали от ужас пред видението. Как са били сигурни, че това е Богородица? Защо не са се страхували? Замисли се за собствената си ръка, посегнала към оръжието, което изведнъж бе счела за ненужно. За усещането за дълбок покой, за безкрайна радост, завладяло гърдите й и разпръснало всяка сянка на съмнение, всяка следа от тревога, всяка болка.