Невидимият пазител

Не можеше, дори в най-съкровените си мисли, да се осмели да му даде име. Полицаят, жената от XXI век, градският човек в нея отказваше дори да го помисли, защото несъмнено беше мечка, трябваше да е мечка. И въпреки това…

— Защо се смееш? — попита Джеймс, гледайки я.

— Какво? — попита тя сепнато.

— Смееше се… — отбеляза той видимо облекчен.

— О… Това е едно от нещата, за които не мога да говоря — извини се тя, изненадана от ефекта, който само споменът за него й оказваше.

— Е — добави той с усмивка, — все пак се радвам, от дни не съм те виждал толкова щастлива.

Вечерята премина спокойно. Леля й разказа нещо за някаква своя приятелка, която щяла да ходи в Египет, а Джеймс й предаде с подробности как бяха прекарали деня, посещавайки зимния пазар в едно съседно село, където явно продаваха най-добрите зеленчуци в долината. Рос почти не проговори, само й хвърляше дълги и тревожни погледи, които отново успяха да й върнат лошото настроение. Когато вечерята свърши, Амая се извини, че е уморена, и се насочи към стълбите на горния етаж.

— Амая — спря я леля й. — Знам, че имаш нужда от сън, но мисля, че преди това трябва да поговорим какво се случва с теб.

Тя замръзна по средата на стълбите и бавно се обърна, въоръжавайки се с търпение, но и без да крие раздразнението си.

— Благодаря, че се тревожиш, лельо, но ми няма нищо — каза тя, обръщайки се и към сестра си, и към Джеймс, които бяха застанали зад Енграси като хор от старогръцка трагедия. — От две нощи не съм спала и съм подложена на страшно напрежение…

— Знам, Амая, знам много добре, но покоят невинаги се постига със сън.

— Лельо…

— Помниш ли какво ме помоли вчера, когато сестра ти ти гледа на таро? Е, добре. Сега е моментът, ще го направя аз и ще говорим за злото, което те измъчва.

— Лельо, моля те — каза тя, хвърляйки скришом поглед към Джеймс.

— Точно така, Амая, не смяташ ли, че вече е време мъжът ти да научи?

— Да науча какво? — намеси се Джеймс. — Има ли нещо, което трябва да знам?

Енграси погледна Амая, сякаш молеше за разрешение.

— За бога — възкликна Амая, като се свлече и седна на стълбите, — имайте милост, капнала съм, кълна ви се, че днес не мога повече. Да почакаме до утре. Утре, обещавам, взела съм си свободен ден, утре ще говорим, но днес дори не мога да разсъждавам ясно.

Джеймс изглеждаше доволен, като чу, че ще прекара един ден с нея, и въпреки че очевидно бе заинтригуван, накрая отстъпи пред молбата й.

— Чудесно, утре е неделя, бяхме планирали да ходим в планината сутринта, а после леля ти ще прави печено агне и сестра ти Флора ще дойде за обяд.

Идеята да сподели трапезата с голямата си сестра не й изглеждаше никак привлекателна, но между утрешния обяд с нея и днешния разговор избра обяда.

— Съгласна съм — каза тя, изправи се и бързо се качи по стълбите, без да им даде време за други реплики.

Специален агент Алойзиъс Дюпри взе торбата, която Антоан му подаваше от задната част на претъпкания си магазин. Туристите, дошли за карнавала, обожаваха места като тези, изобилстващи от джунджурии, свързани със старата религия и със захаросаното вуду. Гостите на Ню Орлиънс искаха да отнесат със себе си амулети и огърлици, за да ги показват на своите приятели. Дюпри бе отишъл направо при Антоан Мер и бе пъхнал в ръката му списъка със съставки, от които се нуждаеше, заедно с две банкноти от по петстотин долара. Беше скъпо, но знаеше, че Нана няма да приеме посредствените продукти, купени от други търговци. Спря под балконите на един от старите хотели на ул. „Сен Шарл“, за да погледа едно от многобройните шествия на „Марди Гра“, известния карнавал в Ню Орлиънс. Шествието обикаляше улиците на френския квартал, повличайки по пътя си вълни от шумни и потни местни жители. Трийсетте градуса температура, малко висока за февруари, и влагата, която лъхаше от Мисисипи, като обгръщаше туристите и измяташе праговете на вратите, правеха въздуха още по-плътен и тежък и вдъхновяваха за консумация на бира онези любители на карнавала, които нямаха нужда от особено вдъхновение. Изчака, докато основната част от тълпата премина, пресече булеварда и се мушна в един безистен между къщите, където дървото скърцаше от жегата, а боята, предоставена от общината за белосване на фасадите, явно се бе оказала недостатъчна. Все още бяха видими белезите на мястото, до което бе стигала водата, когато ги бе връхлетяло катастрофалното бедствие „Катрина“. Изкачи се по висяща стълба, която изстена като вехтите кости на старик, и навлезе в тъмен коридор, където оскъдната светлина идваше от стара лампа „Тифани“ (стори му се автентична и вероятно бе такава), поставена върху перваза на малък прозорец в края на коридора. Насочи се директно към последната врата, докато вдишваше мириса на евкалипт и пот, просмукал коридора. Почука на вратата. Отвътре го посрещна тих въпрос:

— Алойзиъс е, нали?

Една старица, която едва стигаше до гърдите му, отвори вратата и се хвърли в прегръдките му.

— Скъпият ми малък Алойзиъс! Какво те води при старата ти Нана?