Невидимият пазител

— Няма нужда — отвърна Амая, мъчейки се да изглежда по-бодра. — Благодаря.

Запали двигателя и излезе от паркинга под настойчивия поглед на жената. Известно време кара из Елисондо. По улица „Сантяго“, по „Франсиско Хоакин Ириарте“ до пазара, от „Хилчаурди“ до „Мендитури“, обратно към „Сантяго“, по „Алдуидес“ до гробището. Спря автомобила пред входа и се загледа в двата коня от близката ферма, които бяха дошли до края на полето и свеждаха величествените си глави над шосето.

Ограденият с каменна рамка железен портал изглеждаше затворен както винаги — макар че един човек излезе отвътре, носейки отворен чадър в едната си ръка, въпреки че не валеше, и плътно опаковано вързопче в другата. Амая се замисли за този обичай, типичен за хората от село и от крайбрежието — те никога не носеха чанти, а слагаха в здраво стегнати вързопи всичко, което се налагаше да носят: дрехи, инструменти, обяда си. Увиваха ги плътно в здрав и компактен пакет, който омотаваха с парцал или със собствените си работни дрехи, и после ги връзваха с връвчица, правейки невъзможно да се разбере какво носят вътре. Мъжът пое пеша по шосето към Елисондо, а тя отново погледна вратата на гробището, която бе останала открехната. Слезе от колата, приближи се до оградата и я затвори, хвърляйки кратък поглед към вътрешността на земята на мъртвите. Качи се в колата и потегли.

Онова, което търсеше, не беше там.

Смесица от възмущение, тъга и гняв бушуваше в нея, карайки сърцето й да бие толкова силно, че въздухът в колата изведнъж се оказа недостатъчен да утоли жаждата в гърдите й. Свали стъклата и продължи така, въздишайки изнервено и опръсквайки вътрешността на колата с капките, полепнали по дрехите й. Звукът на телефона, който лежеше на съседната седалка, прекъсна мрачните й мисли. Погледна го раздразнено и намали леко скоростта, преди да го вземе. Беше Джеймс. „По дяволите, няма ли да ме оставите поне минутка на мира?“, изфуча тя, без да вдига. Остави телефона без звук, ядосана вече на Джеймс, и хвърли апарата на задната седалка. Така му се ядоса, че би го зашлевила, ако можеше. Защо всички се мислят за толкова умни? Защо всички смятат, че знаят от какво има нужда? Леля й, Рос, Джеймс, Дюпри и онази полицайка от управлението.

— Вървете на майната си — прошепна тя. — Вървете всички по дяволите и ме оставете на мира.

Подкара към планината. Лъкатушещият път я накара да се концентрира над шофирането, помагайки на нервите й постепенно да се отпуснат. Помнеше, че преди години, когато следваше и напрежението от тестове и изпити успяваше да я обземе до такава степен, че бе неспособна да запомни и дума, й бе станало навик да отива да шофира в покрайнините на Памплона. Понякога стигаше до Хавиер и дори до Еунате, и когато се връщаше, нервността й се бе изпарила и можеше отново да седне да учи.

Позна района, където се бе срещала с горските, кривна по горския път и продължи още няколко километра, заобикаляйки локвите, образувани от дъжда през последните дни, които приличаха на малки езерца из глинестия терен. Спря колата на място, където нямаше кал, слезе и рязко затвори вратата, когато чу, че мобилният й отново звъни.

Направи няколко крачки по пътя, но равната подметка на обувките й се залепваше за тънкия слой кал, затруднявайки придвижването й. Изтри подметки в тревата и чувствайки се все по-зле, навлезе в гората, сякаш призована от мистичен зов. Сутрешният дъждец не бе проникнал в гъстата гора и под короните на дърветата земята бе суха и чиста, като току-що изметена от самодиви, от онези горски и речни феи, които решеха косите си със златни и сребърни гребени, спяха заровени под земята денем и излизаха само вечер, за да съблазняват пътниците. Възнаграждаваха богато мъжете, които се любеха с тях, и наказваха онези, които се опитваха да откраднат гребените им, като жестоко ги осакатяваха.

Пристъпвайки под купола, оформен от короните на дърветата, изпита същото усещане, същото смирение като при влизане в катедрала и усети присъствието на Бог. Вдигна смутено очи, докато чувстваше как гневът напуска тялото й като свиреп кръвоизлив, оставяйки я едновременно без злоба и без сили. Избухна в плач. Сълзите се затъркаляха по лицето й, дивите ридания, излезли от дълбините на душата й, омаломощаваха тялото й. Вкопчи се в едно дърво като обезумял друид, както може би са правили предците й, и зарида, прегърнала ствола, мокрейки дървото със сълзите си. Свлече се отчаяно надолу и седна на земята, без да отпуска ръцете си. После плачът започна да затихва и тя остана така, съкрушена, усещайки душата си като къща на скалите, чийто нехайни стопани са оставили вратите и прозорците отворени по време на буря. Едно нечисто зло вилнееше в нея, опустошавайки я цялата, заличавайки всяка следа от реда, който й бе вдъхвал сигурност. Нямаше друго освен гняв — надигащ се от тъмните кътчета на душата й, заемащ пространствата, които опустошението бе оставило празни. Гневът нямаше цел, нямаше име, бе сляп и глух; усети го как нараства в нея, пъплейки като пожар, разпалван от вятъра.